Диана Габалдон - Каменният кръг

— Това е „Полето е моята постеля“, знаеш я. Ще дойдеш ли да потанцуваш с мен? — Тя протегна ръка, малка и изящна в тъмното. И той стана, хвана ръката ѝ и направи първите стъпки по дългото пътуване към себе си.

— Беше тук — каза той, като махна със здравата си ръка към стаята. — Джени беше накарала да изнесат мебелите, всичко, освен масата с храната и уиски, а цигуларят стоеше до прозореца. Новата луна се виждаше зад рамото му. — Кимна към прозореца, където розовият храст потрепваше. Нещо от светлината на онзи празник сияеше на лицето му и аз усетих леко пробождане.

— Танцувахме цялата нощ, понякога с други, но предимно заедно. Призори, когато още будните отидоха в другия край на къщата, за да видят какви поличби е донесла Новата година, ние също излязохме. Неомъжените жени по ред се завъртат и влизат през вратата със затворени очи, после се завъртат отново и отварят очи, а това, което видят първо, е поличба за мъжа, за когото ще се омъжат.

Много се смели, докато гостите, разпалени от уискито и танците, се блъскали на вратата. Лери изостанала, зачервена и смееща се, и казала, че тази игра е за младите момичета, а не за жени на трийсет и четири години, но останалите настояли и тя опитала. Завъртяла се три пъти по часовниковата стрелка, отворила врата, пристъпила навън в студената зора и се завъртяла отново. И когато отворила очи, те спрели на лицето на Джейми, изпълнени с очакване.

— И така… тя беше вдовица с две деца. Имаше нужда от мъж, беше съвсем просто. Аз се нуждаех… от нещо. — Взираше се в огъня, където ниският пламък потрепваше сред червената жарава на торфа, която излъчваше топлина, но малко светлина. — Реших, че можем да си помогнем взаимно.

Оженили се тихо в Балриган и той се преместил с малкото си притежания там. След по-малко от година се изнесъл отново и отишъл в Единбург.

— Какво се случи, за бога? — попитах много любопитна.

Погледна ме някак безпомощно.

— Не мога да кажа. Не че нещо се обърка, не точно… просто нищо не беше наред. — Потърка се между веждите. — Заради мен мисля; аз бях виновен. Винаги я разочаровах някак. Сядаме да обядваме и внезапно очите ѝ се напълват със сълзи и става от масата разплакана, а аз седя там и нямам никаква представа какво лошо съм казал или направил.

Сви юмрук върху завивката, после го отпусна.

— Господи, никога не знаех какво да я правя, какво да ѝ кажа! Каквото и да кажех, по-лошо ставаше и имаше дни — не, седмици! — когато не ми продумваше, само се извръщаше, щом се приближа, и започваше да се взира през прозореца, докато не си отида.

Пръстите му проследиха драскотините по шията. Вече бяха почти завехнали, но следите от нокти личаха на бледата му кожа. Погледна ме дяволито.

— Ти никога не си се държала така, сасенак.

— Не ми е в стила — съгласих се, леко усмихната. — Ако съм ти ядосана, със сигурност ще разбереш защо.

Той изсумтя и легна пак на възглавниците. И двамата помълчахме. После каза, вгледан в тавана:

— Мислех си, че не ща да знам какво е било… с Франк. Но май съм сбъркал.

— Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Но не точно сега. Сега е твой ред.

Той въздъхна и затвори очи.

— Тя се страхуваше от мен — каза тихо след минутка. — Опитвах се да съм нежен с нея… Господи, опитвах се отново и отново, по всички начини, които знаех. Но нямаше смисъл.

Завъртя глава и направи вдлъбнатина на възглавницата.

— Може би заради Хю или Саймън. Познавах ги и двамата, бяха добри мъже, но кой може да каже какво става в едно брачно легло. Може би заради раждането на децата; не всички жени го издържат. Но понякога нещо я болеше и аз не можех да го излекувам, колкото и да се опитвах. Тя се свиваше, когато я докосвах, и виждах в очите ѝ страх и болка. — Около затворените му очи имаше бръчки от мъка и аз импулсивно посегнах към ръката му.

Той я стисна леко и отвори очи.

— Затова си тръгнах накрая — каза тихо. — Не можех да издържам повече.

Не казах нищо, но продължих да държа ръката му. Сложих палец на пулса му, за да го проверя. Беше успокоително бавен и стабилен.

Той се намести леко в леглото, раздвижи рамене и изкриви лице.

— Много ли те боли ръката? — попитах.

— Малко.

Наведох се към него и докоснах челото му. Беше много топло, но не и трескаво. Между гъстите вежди пак се беше появила бръчка и аз я изгладих с кокалчето на пръста си.

— Главоболие?

— Да.

— Ще отида да ти направя чай от върбова кора. — Понечих да стана, но ръката му ме спря.