Диана Габалдон - Каменният кръг

— Нед Гауън? — попитах изненадана и доволна. — Не може да е още жив? — Това беше дребният и възрастен адвокат, който съветваше клана Макензи по правни въпроси и ме спаси от кладата, на която щяха да ме изгорят като вещица преди двайсет години. Дори тогава ми се струваше вече стар.

Джейми се усмихна, като видя удоволствието ми.

— О, да. Сигурно ще трябва да го халосат по главата с брадва, за да се отърват от него. Изглежда си съвсем същия както винаги, макар че вече минава седемдесетте.

— Още ли живее в замъка Леох?

Той кимна и посегна към масата за чашата с вода. Пи непохватно, с дясната ръка, и я остави.

— Каквото е останало от него. Да, макар че доста пътува през последните години, пледира в дела за измяна и води дела за връщане на имущество. — Усмивката му стана по-горчива. — Нали има такава поговорка. „След война първо идват лешоядите да изкълват плътта, а после адвокатите — да съберат костите.“

Вдигна ръка към лявото си рамо и несъзнателно започна да го масажира.

— Не, той е добър човек, въпреки професията си. Ходи постоянно до Инвърнес, до Единбург — понякога дори до Лондон или Париж. И се отбива тук понякога.

Именно Нед Гауън споменал на Джени за Лери, като се връщал от Балриган към Единбург. Тя веднага наострила уши и започнала да го разпитва за подробности. След като ги сметнала за задоволителни, веднага изпратила покана до Балриган на Лери и дъщерите ѝ да гостуват в Лалиброх за Хогманай [19] Шотландски празник, с който се изпраща старата година и се посреща новата. — Б.пр. , който наближавал.

Къщата беше ярко осветена тази нощ, със свещи по прозорците и клонки чемшир и бръшлян по стълбите и над вратите. В Северна Шотландия не бяха останали много гайдари след Калоден, но намериха все пак един, както и цигулар, и музиката се носеше по стълбището, примесена със замайващите аромати на пунш с ром, сливов кейк, бадемов ликьор и савойски бисквити.

Джейми дойде късно и с колебание. Много от присъстващите не беше виждал от почти десет години и не гореше от желание да ги види сега, защото се чувстваше променен и някак далечен. Но Джени му бе ушила нова риза, изчетка палтото му и среса косата му, сплете я на плитка, преди да отиде пак в кухнята. Така че той нямаше извинение да се бави повече и най-сетне слезе сред шума и вихъра на празника.

— Господин Фрейзър! — Пеги Гибънс първа го посрещна, забърза през стаята с грейнало лице и го прегърна. Изненадан, той отвърна на прегръдката ѝ и след миг бе обкръжен от малка тълпа жени, които възклицаваха и му показваха малки деца, родени след заминаването му, целуваха го по бузите и го потупваха по ръцете.

Мъжете бяха по-сдържани, посрещаха го с по някоя приветствена дума или с плесване по гърба, докато той вървеше бавно през стаите, и накрая, почти замаян, се скри за малко в кабинета.

Някога стая на баща му, а после негова, сега тя бе на зет му, който управляваше Лалиброх в годините на отсъствието му. Счетоводните книги и дневници бяха наредени по ръба на очуканото писалище; той прокара ръка по кожените гръбчета и усети утеха в този допир. Всичко беше тук; сеитби и жътви, внимателни покупки и придобивки; бавното натрупване и разпръскване, които бяха ритъмът на живота за хората в Лалиброх.

На малката лавица за книги откри дървената си змия. Беше я оставил тук, заедно с другите си ценни притежания, когато тръгна за затвора. Малка икона, издялкана от черешово дърво, подарък от по-големия му брат, умрял още като дете. Седеше в креслото зад писалището и галеше изгладените с времето извивки на змията, когато вратата на кабинета се отвори.

— Джейми? — каза тя, не смееше да влезе. Той не беше запалил лампата и силуетът ѝ се очертаваше на светлината на свещите в коридора. Беше спуснала светлата си коса като мома и светлината сияеше през нея, превръщайки я в ореол.

— Помниш ли ме? — попита колебливо тя, не смееше да влезе без покана.

— Да — каза той след малко. — Да, разбира се.

— Музиката започва. — Така беше; чуваше воя на цигулката и тропота на крака от предния салон, както и по някой весел вик. Явно празненството вече започваше, повечето гости щяха да са заспали на пода сутринта.

— Сестра ти каза, че си добър танцьор — рече тя все така срамежливо, но решително.

— Е, мина доста време от последния ми танц — каза той, също срамежлив и болезнено смутен, макар че музиката отекваше в костите му и краката му потрепваха в ритъма.