Диана Габалдон - Каменният кръг

Замълчах. Джейми се взираше в мен и клатеше глава.

— Разбра ли ме? — попитах. Той кимна бавно.

— Да, разбрах. Трябваше да ги оставя да те изгорят преди двайсет години.

След като му сложих инжекцията и го настаних удобно, седнах до него, докато не заспа отново, като му позволих да ми държи ръката, докато неговата не се отпусна в съня и падна до тялото му.

Останах до леглото му до края на нощта. Подремвах по малко и се събудих от вътрешния часовник, който всички лекари притежават. Още две инжекции, последната по изгрев, и треската започна да отслабва значително. Той още беше много топъл на допир, но вече не гореше така и му беше по-леко, заспа след последната инжекция, без да стене заради болката в ръката.

— Проклетите микроби на осемнайсети век не могат да се опънат на пеницилина — казах на спящия Джейми. — Няма начин. Дори да имаше сифилис, щях да те изчистя за нула време.

Ами после? — питах се, докато вървях към кухнята, за да намеря топъл чай и храна. Някаква непозната жена, вероятно готвачката или прислужницата, палеше тухлената пещ, готова да приеме самуните, които втасваха в тавите на масата. Тя не изглеждаше изненадана от появата ми и разчисти малко място да седна, донесе ми чай и прясно изпечени питки, като каза само „Добрутро, мадам“, преди да се върне към работата си.

Явно Джени бе информирала домакинството за присъствието ми. Това означаваше ли, че и тя го приема? Съмнявах се. Беше ясно, че иска да си тръгна и не е особено доволна от завръщането ми. Ако щях да оставам, явно се налагаше доста да ми обясняват за Лери, както тя, така и Джейми. А аз щях да остана.

— Благодаря — казах любезно на готвачката и взех чая с мен, върнах се в салона, за да чакам Джейми да се събуди.

Цялата сутрин хора минаваха по коридора, за да надникнат в салона, но винаги си отиваха, щом ги погледнех. Накрая Джейми показа признаци на събуждане, точно преди пладне. Размърда се, въздъхна, изстена, щом раздвижи ръката си, и отново се отпусна.

Дадох му няколко секунди да се ориентира къде се намира, но очите му останаха затворени. Не спеше; тялото му изглеждаше леко напрегнато. Цяла нощ го бях гледала как спи, можех да видя разликата.

— Добре — казах аз. Облегнах се в креслото, настаних се удобно. — Дай да чуем тогава.

Малко синьо проблесна под дългите мигли, после изчезна отново.

— Ммм? — рече той, преструвайки се, че се буди бавно. Миглите потрепнаха на бузите му.

— Не отлагай — казах ледено аз. — Много добре знам, че си буден. Отвори очи и ми разкажи за Лери.

Сините очи се отвориха и спряха недоволно на мен.

— Не те ли е страх, че може да се влоша? — попита той. — Чувал съм, че болните не бива да се тревожат. Пак ги поваля.

— Нали имаш лекар — уверих го аз. — Ако припаднеш от напрежението, знам какво да правя.

— Точно от това се страхувам. — Присви очи към малката кутийка с лекарства и игли на масата, после към мен.

— Чувствам си задника, все едно съм седнал върху прещип без гащи.

— Добре — казах любезно. — След час ще получиш още една. А сега започвай да говориш.

Стисна здраво устни, после ги отпусна и въздъхна. Надигна се с мъка на възглавниците, като се опираше с една ръка. Не му помогнах.

— Добре — рече накрая. Не ме погледна, взираше се в завивката, където пръстите му проследяваха една шарка с формата на звезда.

— Ами стана, когато се върнах от Англия.

Тръгнал от Езерната област и прекосил Картърс Бар — голям планински хребет, разделящ Англия от Шотландия, където в миналото се бяха провеждали съдилища и тържища.

— Там има един камък, който бележи границата, сигурно знаеш; прилича на много стар камък. — Погледна ме въпросително и аз кимнах. Знаех го; огромен менхир, към десет стъпки висок. По мое време някой бе издълбал от едната му страна АНГЛИЯ, а от другата ШОТЛАНДИЯ.

Там спрял да си почине, както хиляди пътници са спирали с годините. Изгнанието вече било зад гърба му, а бъдещето — дома му — под него и отвъд зелените низини, сред сивите, потънали в мъгла канари на Северна Шотландия.

Той прокара здравата си ръка през косата, както винаги, когато мислеше, и кичурчетата на темето щръкнаха на малки ярки завъртулки.

— Не можеш да разбереш какво беше да живееш така дълго сред непознати.

— Не мога ли? — попитах малко рязко. Той ме погледна сепнат и се усмихна леко, после заби поглед в завивката.

— Да, може би знаеш. Променяш се, нали? Колкото и да искаш да запазиш спомените за дома и за това кой си — се променяш. Не ставаш един от чужденците; не можеш да станеш като тях, дори да искаш. Но се променяш.