Диана Габалдон - Каменният кръг

Джени надникна още по-ококорена от преди в салона. Джейми я видя и някак намери дъх да изреве отново:

— Махай се! — Преди пак да се превие от болка.

— Гос-поди — рече през зъби. — Какво, за бога, правиш тук, сасенак?

— Как така какво правя тук? Нали ти си поискал да дойда. И как така дали съм истинска?

Той отпусна челюст и внимателно разхлаби хватката си върху лявата си ръка. Но явно сметна резултата за незадоволителен, защото я стисна отново и каза няколко думи на френски, които включваха репродуктивните органи на светци и животни.

— За бога, легни! — казах аз. Хванах го за раменете и го бутнах към възглавниците, като с тревога забелязах колко близо до пламналата кожа са костите.

— Мислех, че ми се присънваш от треската, докато не ме докосна — каза той с пъшкане. — Какво ти става — да се появяваш така до леглото ми и да ми изкарваш ангелите? — Изкриви лице от болка. — Господи, имам чувството, че тая проклета ръка ще се откъсне от рамото. Ох, мамка му! — възкликна, щом твърдо откъснах пръстите на дясната му ръка от лявата.

— Не изпрати ли ти Младия Иън да ми каже, че умираш? — попитах, докато бързо навивах ръкава на нощната му риза. Той имаше огромна превръзка над лакътя и аз затърсих с пръсти края на памучния плат.

— Аз ли? Не! Ох, как боли!

— Ще боли повече, когато приключа с теб — заявих и внимателно развих превръзката. — Искаш да кажеш, че малкото копеленце е тръгнало на своя глава след мен? Ти не искаше ли да се върна?

— Да съм искал да се върнеш? Не! Да искам да се върнеш само от съжаление, каквото би показала и към куче в канавката? По дяволите! Не! Забраних му да тръгва да те търси! — Смръщи ми се яростно, червените вежди се събраха.

— Аз съм лекар — казах хладно, — не ветеринар. И ако не си искал да се върна, какво ми наприказва, преди да разбереш, че съм истинска, а? Захапи одеялото, края на превръзката е залепнал и ще го дръпна.

Той захапа устната си и не гъкна, само си пое рязко дъх през носа. Беше невъзможно да преценя цвета му на светлината на огъня, но очите му се затвориха за миг и по челото му избиха малки капки пот.

Извърнах се за миг и зарових в чекмеджето на писалището на Джени, където държаха резервните свещи. Трябваше ми по-силна светлина.

— Сигурно Младия Иън ми каза, че умираш, само за да ме върне тук. Решил е, че иначе няма да дойда. — Свещите бяха там. Хубави, восъчни, от кошерите на Лалиброх.

— Ами че аз наистина умирам. — Гласът му дойде зад мен сух и груб, макар и задъхан.

Обърнах се с изненада. Очите му спряха на лицето ми доста спокойно, след като болката леко бе отслабнала, но дъхът му все още беше накъсан, клепачите натежаваха, а очите блестяха от треската. Не отговорих веднага, само запалих свещите и ги сложих в големия свещник, който обикновено седеше на бюфета само за украса и се палеше при важни случаи. Пламъците на петте допълнителни свещи озариха стаята, сякаш предстоеше празненство. Наведох се над леглото.

— Нека да погледна.

Самата рана представляваше назъбена тъмна дупка, леко синкава и със струпеи по краищата. Притиснах плътта от двете страни на раната, беше много зачервена и определено имаше гной. Джейми се размърда леко, когато плъзнах нежно, но твърдо пръсти по дължината на мускула.

— Имаш хубава инфекцийка, моето момче — казах аз. — Младия Иън каза, че сачмата е влязла в торса; втори изстрел, или е минала през ръката ти?

— Мина през ръката. Джени извади сачмата. Не беше толкова зле обаче. Само на около инч навътре. — Говореше на пресекулки и стискаше устни между изреченията.

— Нека видя откъде е минала.

Той много бавно обърна ръката си, като я отдалечи от тялото. Виждах, че дори това леко движение му причинява огромна болка. Изходната рана беше точно над лакътната става. Не точно срещу входната рана обаче. Сачмата се беше отклонила от нещо.

— Ударила е кост — казах аз, като се опитвах да не си представям какво е било усещането. — Знаеш ли дали имаш счупена кост? Не искам да те движа повече от необходимото.

— Много благодаря — рече той и опита да се усмихне. Мускулите на лицето му потрепнаха и се отпуснаха от изтощение.

— Не, мисля, че не е счупена — каза. — Чупил съм си ключицата и ръката и не е такова, макар че боли.

— Сигурно. — Опипах внимателно извивката на бицепса, като търсех дали има по-меки места. — Докъде стига болката?

Той погледна ръката си, почти небрежно.

— Сякаш в ръката ми има нажежен ръжен, а не кост. Но не ме боли само ръката; цялата ми лява страна е скована и боли. — Преглътна и облиза пак устните си. — Ще ми дадеш ли малко бренди? Боли ме дори като ми бие сърцето — добави извинително.