Диана Габалдон - Каменният кръг

— Бруно ли? — попитах немощно.

— Портиерът — обясни Доркас, която тъпчеше яйца в устата си. — Голям е като мечок… затова го наричаме Бруно. Иначе как се казва? — попита тя всички около масата. — Хорас?

— Теобалд — поправи я Мили. Обърна се да извика прислужницата от другия край на стаята. — Джени, ще донесеш ли още ейл? Новото момиче не е пило!

— Да, Пеги е права — каза тя, като се обърна към мен. Никак не беше хубава, но имаше красива уста и приятно изражение. — Едно е да ти се падне мъж, който обича да си играе по-грубо… и не викай Бруно при някой добър клиент, иначе ще си платиш, и то много. Но ако мислиш, че наистина те е наранил, просто се разкрещи хубаво. Бруно винаги е наблизо нощем. О, ето го и ейла — добави тя, като взе голяма глинена халба от прислужницата и я пльосна пред мен.

— Не я е наранил — каза Доркас, след като завърши огледа на видимите части от моята персона. — Ама малко си разранена между краката, нали? — рече тя проницателно, като ми се хилеше.

— О, вижте, тя се изчервява — засмя се Моли. — О, ти наистина си нова.

Отпих голяма глътка от ейла. Беше тъмен, плътен и ми дойде много добре, както и заради огромната халба, която скриваше лицето ми.

— Няма значение. — Моли ме потупа по ръката. — След закуска ще ти покажа къде са мехлемите. Може да си накиснеш оная работа в топла вода и до довечера ще е като нова.

— Покажи ѝ и къде са бурканите — добави Доркас. — С ароматните билките — обясни ми тя. — Сложи ги във водата, преди да седнеш в нея. Мадам иска да миришем хубаво.

— Ако мъжете искат да лягат с уиби, ще отидат на пуистанището, че е и по-евтино — имитира я Пеги. Всички избухнаха в смях, който бързо бе потушен от внезапната поява на самата мадам през вратата в другия край на стаята.

Мадам Жан се мръщеше притеснено и изглеждаше твърде замислена, за да забележи потиснатото веселие на жените.

— Ранен клиент — прошепна Моли. — Мразя, когато идват насред закуската. Не можеш да си смелиш храната като хората.

— Не се тревожи, Моли, Клеър ще го поеме — каза Пеги, като метна настрани тъмната си плитка. — Новите момичета поемат, ако никой друг не иска — осведоми ме тя.

— Заври си пръста в задника му — посъветва ме Доркас. — Така ще свърши по-бързо. Ще ти запазя една питка за после, ако искаш.

— А… благодаря — казах аз. Тогава мадам Жан ме забеляза и устата ѝ се отвори в ужасено „О“.

— Какво правиш ти тук? — изсъска тя, втурна се и ме сграбчи за ръката.

— Ям — отвърнах, не бях в настроение за подобни обноски. Отдръпнах ръката си и взех халбата с ейл.

— Merde! Никой ли не ти донесе храна сутринта?

— Не. Нито дрехи. — Посочих завивката, която всеки миг щеше да падне.

— Nez de Cleopatre! — рече тя жестоко. Изправи се и огледа кръвнишки стаята. — Някоя мързелива прислужница ще бъде изритана заради това! Хиляди извинения, мадам!

— Няма нищо — отвърнах благосклонно, съзнавайки изумлението на останалите жени. — Хапнах си чудесно. Приятно ми беше да се запознаем, дами — казах аз, станах и се опитах да се поклоня елегантно, докато стисках завивката. — А сега, мадам… относно роклята ми?

Сред трескавите извинения на мадам Жан и изразените надежди, че няма да сметна за необходимо да кажа на мосю Фрейзър, че съм била изложена на нежелана близост с работещите членове на къщата, аз изкачих тромаво два етажа и влязох в малка стая, в която висяха рокли в различна степен на завършеност, а в ъглите бяха натрупани топове плат.

— Един момент, моля — каза мадам Жан, поклони се дълбоко и ме остави в компанията на един шивашки манекен, от чиито гърди стърчаха огромен брой карфици.

Явно тук се произвеждаха дрехите за служителките. Обиколих стаята, завивката се влачеше след мен. Огледах няколко копринени халата, както и натруфени рокли с много дълбоки деколтета и не една доста разкрепостени версии на долни ризи и камизоли. Свалих една риза от кукичката и я облякох.

Беше от фин памук, с голямо набрано деколте и бродерия във формата на множество ръце, които се извиваха прелъстително под пазвата и надолу към кръста, разстилайки се в похотливи ласки по бедрата. Не беше поръбена, но иначе бе завършена и ми даваше много по-голяма свобода на движенията от завивката.

Чувах гласове от другата стая, където мадам явно крещеше на Бруно… или поне така реших заради мъжкия глас.

— Не ме е грижа какво е направила сестрата на нещастното момиче — каза тя, — не осъзнаваш ли, че съпругата на мосю Джейми беше оставена гола и гладна…