Диана Габалдон - Каменният кръг

Вратата се отвори много бавно и след дълга пауза една глава надникна през отвора, почти като охлюв, който се подава от черупката си след буря.

Тя беше увенчана със зле подстригана кафява коса, толкова гъста, че стърчеше над големите уши. Лицето под нея беше дълго и костеливо; почти приятно познато, ако не се броят красивите кафяви очи, меки и огромни като на елен, които спряха на мен с колеблив интерес.

Гледахме се известно време с главата.

— Вие ли сте… жената на господин Малкълм? — попита тя.

— Вероятно може да се каже така — отвърнах предпазливо. Беше очевидно, че не е прислужницата със закуската ми. Нито пък беше някоя от служителките в къщата, като се имаше предвид, че е мъж, макар и много млад. Изглеждаше ми смътно познат, но бях сигурна, че не съм го виждала преди. Дръпнах чаршафа по-високо на гърдите си.

— А ти кой си?

Главата помисли известно време и накрая отвърна все така предпазливо:

— Иън Мъри.

— Иън Мъри? — Изправих се рязко, като хванах чаршафа в последния момент. — Ела тук — наредих категорично. — Ако си този, за когото те мисля, защо не си там, където трябва да бъдеш, и какво правиш тук? — На лицето му се изписа тревога и той като че ли понечи да се отдръпне.

— Спри! — извиках и свалих крак от леглото. Големите кафяви очи се разшириха при вида на голия ми крак и той замръзна. — Казах да влезеш.

Бавно отдръпнах крак под завивката и също толкова бавно той влезе в стаята.

Беше висок, слаб и някак непохватен като новоизлюпен щъркел. По високата поне метър и осемдесет фигура имаше не повече от петдесет килограма плът. Сега, когато знаех кой е, приликата с баща му беше очевидна. Имаше бледата кожа на майка си обаче, която се изчерви силно, когато внезапно осъзна, че стои пред легло с гола жена.

— Аз… ъ… търсех моя… господин Малкълм — прошепна той, взирайки се в пода до краката си.

— Ако говориш за чичо си Джейми, той не е тук.

— Да, май го няма. — Като че ли не можеше да измисли нищо повече, но продължи да се взира в пода, изкривил единия си крак настрани, сякаш смяташе да го свие в коляното, точно като птицата, на която толкова приличаше.

— А да знайте къде… — започна той, вдигайки поглед, но щом ме зърна, отново се втренчи в пода, изчерви се и млъкна.

— Тръгна да те търси. С баща ти — добавих. — Тръгнаха преди по-малко от половин час.

Главата му се изправи рязко на кльощавия врат, очите се ококориха.

— С баща ми? — ахна той. — Баща ми е тук? Вие го познавате?

— Ами да — казах, без да се замисля. — Познавам Иън от доста време.

Може и да беше племенник на Джейми, но не притежаваше неговото неразгадаемо изражение. Всяка мисъл се изписваше на лицето му и лесно успявах да ги проследя. Първо шок от присъствието на баща му в Единбург, после нещо като смайване и ужас от разкритието, че жена с определена професия е стара позната на баща му, и накрая наченки на гняв, когато започна да преосмисля мнението си за своя родител.

— Ами… — казах, леко притеснена. — Не е каквото си мислиш. С баща ти… всъщност имам предвид с чичо ти… — чудех се как да му обясня ситуацията, без да навлизам в по-дълбоки води, но той се обърна и тръгна към вратата.

— Чакай малко. — Спря, но не се извърна. Добре измитите му уши стърчаха като малки крилца, утринната светлина озаряваше нежната им розовина. — На колко си години?

Той се обърна към мен с някак болезнено достойнство.

— Ще стана на петнайсет след три седмици. — Червеното отново плъзна по бузите му. — Не се кахърете, достатъчно голям съм, за да разбера… какво е това място. — После килна глава към мен в опит за поклон.

— Не се засягайте, госпожо. Ако чичо Джейми… искам да кажа… — търсеше подходящите думи, не ги намери и накрая избълва: — Беше ми приятно да се запознаем, госпожо! — Обърна се и се изстреля навън, като затръшна вратата така, че тя се разтресе в рамката си.

Пак паднах на възглавниците, едновременно развеселена и притеснена. Чудех се какво ли ще каже големият Иън на сина си, когато се срещнат — и обратното. И тъй като вече бях започнала да се чудя, се зачудих и какво бе накарало Младия Иън да тръгне да търси Джейми. Очевидно знаеше къде да открие чичо си; и все пак, ако се съдеше от неувереността му, никога не беше стъпвал в бардак.

Дали беше изкопчил тази информация от Джорди в печатницата? Едва ли. И все пак, ако не беше така… значи бе разбрал за връзката на чичо си с това място от друг. И най-вероятно от самия Джейми.

Но в такъв случай Джейми вече е знаел, че племенникът му е в Единбург, така че защо се престори, че не го е виждал? Иън беше най-старият му приятел, бяха израснали заедно. Джейми трябваше да има много сериозна причина, за да го заблуди така.