Диана Габалдон - Каменният кръг

— Мисля, че може да се спори кой точно е глупакът — казах, без да го поглеждам, — но въпреки това трябва да знаеш, че дъщерята ти много се гордее с теб.

— Така ли? — Звучеше потресен и аз го погледнах и се разсмях въпреки раздразнението си.

— Ами разбира се. Ти си герой, нали?

Той се изчерви и стана, изглеждаше много разстроен.

— Аз ли? Не! — Прекара ръка през косата си, имаше този навик, когато мислеше или нещо го тревожеше. — Не — каза бавно. — Не бях никакъв герой. Просто… не можех да издържам повече. Да ги гледам как умират от глад и да не мога да се грижа за тях — Джени, Иън и децата; всички селяни и семействата им. — Погледна ме безпомощно. — Наистина не ме беше грижа дали англичаните ще ме обесят. Не мислех, че ще го направят, заради това, което ти ми беше казала, но дори да бях сигурен, че ще ме обесят… пак щях да го направя, сасенак, не ме беше грижа. Но не беше от смелост… изобщо. — Вдигна ръце в безсилен жест и се извърна. — Нямаше какво друго да сторя!

— Разбирам — казах тихо след миг. — Разбирам. — Той стоеше до тоалетката все още гол и се обърна леко към мен.

— Наистина ли? — Изглеждаше сериозен.

— Познавам те, Джейми Фрейзър. — Заговорих с повече увереност, отколкото бях чувствала, след като преминах през камъните.

— Наистина ли? — попита той отново и леко се усмихна.

— Да, наистина.

Усмивката му се разшири и той отвори уста да отговори. Преди това обаче на вратата се почука.

Аз се стреснах като опарена. Джейми се засмя и се наведе да ме потупа по хълбока, после отиде до вратата.

— Сигурно прислужницата носи закуската, сасенак, не е стражар. И ние сме женени, нали? — Изви питащо вежда.

— Все пак не трябва ли да облечеш нещо? — попитах аз, докато той посягаше към вратата.

Погледна се.

— Не мисля, че някой тук ще се стъписа от това, сасенак. Но заради деликатността на дамата… — ухили ми се и взе една ленена кърпа от умивалника, уви я небрежно на слабините си, после отвори вратата.

Зърнах висока мъжка фигура в коридора и веднага се завих през глава. Това беше чиста паника, защото ако беше единбургският пристав или някой от подчинените му, едва ли щях да съм скрита под завивките. Но тогава посетителят заговори и аз се зарадвах, че за момента не ме вижда.

— Джейми? — Гласът прозвуча стреснато. Въпреки че не го бях чувала от двайсет години, веднага го познах. Завъртях се и лекичко надигнах крайчето на завивката да надникна.

— Ами аз съм — отвърна Джейми доста подразнено. — Сляп ли си, човече? — Дръпна вътре зет си Иън и затвори вратата.

— Видях аз, че си ти — каза Иън остро. — Просто не повярвах на очите си! — По гладката му кафява коса имаше сиви нишки и на лицето му личаха бръчки от годините тежък труд. Но Джо Абърнати се оказа прав; още с първите му думи новият образ се сля със стария и това беше Иън Мъри, когото познавах.

— Дойдох, защото момъкът от печатницата каза, че не си бил там снощи, а Джени ти изпраща писмата на този адрес — казваше той. Огледа стаята с ококорени очи, сякаш очакваше нещо да изскочи иззад гардероба. После погледна пак Джейми, който правеше повърхностни усилия да закрепи кърпата на слабините си. — Не съм и помислял, че ще те открия в бардак, Джейми! Не бях сигурен, когато… дамата ми отвори вратата, но после…

— Не е каквото си мислиш, Иън — рече рязко Джейми.

— О, тъй ли? А Джени се тревожеше, че ще се поболееш, като живееш без жена толкова дълго! — изсумтя Иън. — Ще ѝ кажа да не бере грижа за теб. И къде е синът ми тогаз, в друга стая с някоя друга блудница?

— Синът ти ли? — Изненадата на Джейми беше очевидна. — Кой син?

Иън се втренчи в него, гневът на дългото познато лице избледняваше в тревога.

— Не е ли при теб? Младия Иън не е ли тук?

— Младия Иън? Господи, човече, мислиш ли, че ще доведа четиринайсетгодишно момче в бордей?

Иън отвори уста, после я затвори и седна на стола.

— Да ти кажа правичката, Джейми, вече не знам какви ги вършиш — рече равно. Погледна нагоре към зет си, стиснал зъби. — Преди знаех. Но не и сега.

— И какво, по дяволите, значи това? — Виждах как Джейми се зачервява от гняв.

Иън погледна към леглото и пак отклони очи. Джейми си остана все така зачервен, но видях и лекото потрепване на устните му. Поклони се официално на зет си.

— Моля да ме извиниш, Иън, постъпих невъзпитано. Позволи ми да ти представя моята дама. — Приближи се до леглото и дръпна надолу завивката.

— Не! — извика Иън, скочи и загледа трескаво пода, гардероба, но не и леглото.