Диана Габалдон - Каменният кръг

— Помня — каза тихо. Пръстите му се свиха за миг върху моите. — Какво е… да те докосвам; когато лягаш с мен.

— Казах, че не зная.

— И аз не знаех. — Усмивката му помръкна малко, но още беше там, спотайваше се в ъгълчетата на устните.

— И още не знам. Но… — замълчах и прочистих гърлото си.

— Но то все така си е там — довърши той вместо мен и усмивката се премести от устните му към очите и ги озари. — Нали?

Така беше. Аз все още го усещах като запалена пръчка динамит до мен, но чувството се беше променило. Бяхме заспали като едно същество, свързани от обичта към детето, което бяхме създали, и се събудихме като двама души — свързани от нещо различно.

— Да. Така е… но не е само заради Бриана, нали?

Той стисна по-здраво пръстите ми.

— Дали те искам само защото си майка на детето ми? — Той изви невярващо червеникавата си вежда. — Ами не. Не че не съм благодарен — добави бързо. — Но… не. — Сведе глава да ме погледне напрегнато и слънцето освети тесния му нос и заискри в миглите му.

— Не — каза той. — Мисля, че мога да те гледам с часове, сасенак, да гледам как си се променила или как си все същата. Само да видя нещо мъничко, като извивката на брадичката ти — той докосна нежно челюстта ми, като вдигна ръка и обхвана главата ми, палецът му галеше ухото ми — или ушите ти и хубавите дупки за обиците ти. Те са си същите като преди. Косата ти… помниш ли, че те наричах мо нигеан дон ? Кестенявата ми. — Гласът му бе съвсем тих, пръстите играеха с къдриците ми.

— Сигурно се е променила малко — казах. Не бях посивяла, но имаше по-бледи нишки там, където светлокафявото бе избледняло до златисто, и тук-там блясък на тънък сребърен кичур.

— Като бук в дъжда — каза той усмихнат, играеше си с един кичур — и капките се спускат от листата по кората.

Посегнах и погалих бедрото му, докоснах дългия белег.

— Ще ми се да бях там, за да се грижа за теб — казах тихо. — Това беше най-ужасното нещо, което съм правила… да те оставя, като знам, че… че ще те убият. — Едва успях да изрека думата.

— Е, много се постарах да ме убият — каза той с гримаса, която ме разсмя въпреки всичко. — Не съм виновен аз, че не успяха. — Погледна безстрастно към дългия дебел белег по бедрото си. — Не е виновен и сасенакът с байонета, де.

Надигнах се на лакът и се вгледах в белега.

— От байонет ли е?

— Аха. Гнояса — обясни той.

— Знам; намерихме дневника на лорд Мелтън, който те е изпратил у дома от бойното поле. Не е вярвал, че ще оцелееш. — Ръката ми стисна коляното му, сякаш да се уверя, че наистина е пред мен, жив.

Той изсумтя.

— Ами почти не оцелях. Бях си направо мъртъв, когато ме свалиха от каруцата в Лалиброх. — Лицето му потъмня при спомена. — Господи, понякога сънувам оная каруца. Пътувах два дни и ту ме тресеше, ту умирах от студ, или и двете. Бях покрит със слама и тя се завираше в очите и ушите ми, през ризата, бълхите ме изяждаха жив, а кракът ме болеше ужасно при всяко друсване. Пътят беше много неравен — добави замислено.

— Звучи ужасно — казах аз, но усещах, че тази дума е твърде слаба. Той изсумтя.

— Аха. Издържах само защото си представях какво ще направя на Мелтън, ако го срещна отново, за да му отмъстя, задето не ме застреля.

Пак се засмях и той ме погледна с крива усмивка.

— Не се смея, защото е смешно — обясних. — Смея се, защото иначе трябва да заплача, а не искам… не и сега, когато е свършило.

— Да, знам. — Стисна ръката ми.

Поех дълбоко дъх.

— Аз… не поглеждах назад. Не мислех, че мога да понеса да науча… какво се е случило. — Прехапах устна; това признание ми изглеждаше като предателство. — Не че се опитвах… че исках… да забравя… — казах, не намирах думи. — Не бих могла да те забравя, не мисли подобно нещо. Никога. Но…

— Не се тормози, сасенак — прекъсна ме той. Потупа нежно ръката ми. — Знам какво казваш. И аз се опитвах да не поглеждам назад.

— Но ако го бях направила — взирах се в чаршафа, — ако го бях направила… щях да те открия по-скоро.

Думите увиснаха във въздуха между нас като обвинение, напомняне за тежките години на загуба и раздяла. Накрая той въздъхна дълбоко, сложи пръст под брадичката ми и вдигна лицето ми.

— И ако го беше направила? Щеше да оставиш детето там без майка? Или да дойдеш при мен по времето след Калоден, когато нямаше да мога да се грижа за теб, само ще те гледам как страдаш с останалите и ще чувствам вина, че съм ти го причинил? Може би дори щях да те видя как умираш от глад или от болест и щях да знам, че аз съм те убил? — Вдигна въпросително вежда и поклати глава. — Не. Казах ти да си отидеш и да забравиш. Бих ли те винил, че си ме послушала, сасенак? Не.