Диана Габалдон - Каменният кръг

— Е, така е — признах. — Не че е моя работа.

— О, така ли? — Изви и двете си червеникави вежди, хвана ме за раменете и се наведе към мен. — Така ли? — повтори след миг. Звучеше леко задъхан.

— Да — отвърнах и аз задъхано. — И ти не…

— Не. Ела тук.

Той ме прегърна и ме привлече към себе си. Телесната памет е различна от паметта на съзнанието. Когато мислех, чудех се и се тревожех, бяха непохватна и смутена. Без намесата на съзнателна мисъл обаче тялото ми го позна и му отвърна веднага в унисон, сякаш се бяхме разделили преди секунди, а не преди години.

— Този път бях по-изплашена, отколкото в първата ни брачна нощ — прошепнах, вгледана в бавното силно пулсиране във вдлъбнатинката на шията му.

— Така ли? — ръката му се премести и се стегна около мен. — Плаша ли те, сасенак?

— Не. — Докоснах пулса му, вдишах дълбокия мускусен аромат. — Само че… първия път… не мислех, че ще е завинаги. Тогава исках да се върна.

Той изсумтя тихо, потта блещукаше леко по малката вдлъбнатинка в центъра на гърдите му.

— И ти си отиде и се върна — каза той. — Тук си; нищо друго няма значение.

Надигнах се леко да го погледна. Очите му бяха затворени, скосени като на котка, миглите имаха невероятния цвят, който помнех толкова добре, защото го бях виждала много често; тъмнокестеняво на връхчетата, избеляващо до червено, толкова бледо, че ставаше почти русо в корените.

— Какво си мислеше, когато за първи път легнахме заедно? — попитах. Тъмносините очи се отвориха бавно и спряха на мен.

— За мен винаги е било завинаги, сасенак — каза той простичко.

Малко по-късно заспахме преплетени, дъждът трополеше тихо по капаците и шумът му се смесваше със звуците от бизнеса, който се въртеше в къщата под нас.

Беше неспокойна нощ. Твърде изморена, за да остана будна, аз бях и твърде щастлива, за да заспя дълбоко. Вероятно се страхувах, че той ще изчезне, докато спя. Сигурно и той изпитваше същото. Лежахме един до друг, не будни, но и не съвсем заспали. Усещах всяко леко потрепване на мускулите му, всяко издигане на гърдите му и знаех, че и той ме усеща така.

Полузадрямали, ние се обръщахме заедно и все се докосвахме в сънлив, бавен балет, учехме се отново на езика на телата си. Някъде посред нощ, в най-тихите часове, той се обърна към мен, без да продума, и аз към него и правихме любов бавно, мълчаливо и нежно, а после най-сетне заспахме, опознали тайните си.

Леко като пеперуда, летяща в мрака, ръката ми премина по крака му и откри тънкия дълбок поток на белега му. Пръстите ми го проследиха и спряха съвсем леко в края му, питайки безмълвно „Как?“.

Дишането му се превърна във въздишка и ръката му легна върху моята.

— Калоден — каза той и прошепнатата дума събуди спомен за трагедия. Смърт. Безнадеждност. И ужасната раздяла, която ме откъсна от него.

— Никога няма да те изоставя — прошепнах. — Никога вече.

Главата му се обърна на възглавницата, чертите му не се виждаха в мрака, устните му докоснаха моите, леки като крилце на насекомо. Той се обърна по гръб, дръпна ме към себе си и ръката му легна тежка върху извивката на бедрото ми.

По-късно го усетих да се размърдва отново и да издърпва малко завивките. По ръката ми лъхна студено течение, малките косъмчета се изправиха и после пак се отпуснаха под топлината на допира му. Отворих очи и видях, че се е обърнал настрани и се взира в ръката ми. Тя лежеше върху завивката, като бяло изваяние, всички кости и сухожилия изпъкваха в сиво, докато в стаята започваше леко да изсветлява.

— Опиши ми я — прошепна той, сведе глава и леко започна да прокарва пръсти по моите, дълги и призрачни в мрака под допира му. — Какво е взела от теб, от мен? Можеш ли да ми кажеш? Ръцете ѝ като твоите ли са, Клеър, или като моите? Нарисувай ми я, нека я видя. — Той сложи ръка върху моята. Неговата скъпа ръка, с прави пръсти и плоски стави, ноктите дълбоко изрязани — четвъртити и чисти.

— Като моята — отвърнах. Гласът ми беше тих и дрезгав от съня, едва се чуваше над барабаненето на дъжда. Къщата под нас бе тиха. Вдигнах леко пръсти, за да му покажа. — Тя има дълги и тънки ръце като моите — но по-големи от моите, по-широки в дланта и с по-голяма извивка отстрани, близо до китката — ето така. Като твоите; пулсът ѝ се усеща ето тук, като при теб. — Докоснах мястото, където вената пресичаше извивката на радиуса, точно където китката се съединява с ръката. Той бе толкова неподвижен, че усещах пулса му.

— Ноктите ѝ са като твоите; четвъртити, не овални като моите. Но кутрето ѝ на дясната ръка е изкривено като моето — казах и го вдигнах. — И при майка ми е било така, чичо Ламбърт ми каза. — Майка ми умря, когато бях на пет. Не я помнех, но винаги се сещах за нея, когато видех ръката си неочаквано, в подобни моменти. Сложих ръката с изкривеното кутре върху неговата, после я вдигнах към лицето му.