Диана Габалдон - Каменният кръг

— Наистина ли? — попитах с интерес. — И са медицински, така ли, полезни, това ли казваш?

Той кимна трескаво, после спря внезапно и изстена. След пауза отвори ръка и плъзна топките напред-назад, като ги задвижваше ловко с пръсти.

— Цяло тяло една част; ръка всички части — каза той. Посочи с пръст отворената си длан, докосна леко тук-там между гладките зелени топчета. — Глава тук, стомах тук, черен дроб тук. Топки оправят всичко.

— Е, предполагам, че са преносими като алказелцер. — Вероятно споменаването на стомаха накара моя да изкъркори силно.

— Първа съпруга иска храна — отбеляза проницателно господин Уилъби.

— Много наблюдателно от твоя страна. Да, искам храна. Можеш ли да кажеш на някого?

Той хвърли веднага лечебните топки в торбичката си, скочи на крака и се поклони дълбоко.

— Смирен слуга сега отива. — И излезе, като се блъсна доста силно в рамката на вратата.

Това ставаше нелепо. Таях значително съмнение дали намесата на господин Уилъби ще доведе до храна; той щеше да е късметлия да слезе по стълбите, без да си строши главата, ако се съдеше по състоянието му.

Вместо да продължавам да седя тук гола и да приемам случайни делегации от външния свят, реших, че е време да предприема нещо. Станах и внимателно увих завивката около тялото си и излязох в коридора.

Горният етаж изглеждаше пуст. Освен стаята, от която бях излязла, имаше още две врати. Видях голите греди на тавана. Значи бяхме на тавана; вероятно останалите стаи бяха на слуги, които сигурно сега бяха заети долу.

Чувах слаби шумове по стълбите. Нещо друго се носеше с тях — миризма на пържена наденица. Силно къркорене ме уведоми, че и стомахът ми го е забелязал, и освен това вътрешностите ми смятат, че поглъщането на един сандвич с фъстъчено масло и една купа супа за двайсет и четири часа не е достатъчно.

Подпъхнах краищата на завивката в нещо като саронг над гърдите си, събрах дългите поли и последвах миризмата надолу.

Миризмата — и дрънченето, тракането и сърбането на доста хранещи се хора — идваха от затворена врата на първия етаж над приземния. Отворих я и се озовах в края на дълга стая, обзаведена като столова.

Около масата седяха двайсетина жени, някои вече съвсем облечени, но повечето в различна степен на неглиже, което караше моята одежда да изглежда дори прилична. Една жена в края на масата видя, че стоя на прага, кимна ми и дружески се плъзна настрани, за да ми направи място.

— Ти сигурно си новото момиче? — рече тя, като ме оглеждаше с интерес. — Малко по-старичка си от тези, дето обикновено ги взима мадам… Тя не ще да са на повече от двайсет и пет. Но не си никак зле — увери ме бързо. — Сигурна съм, че ще се справяш отлично.

— Хубава кожа, хубаво лице — отбеляза една тъмнокоса дама срещу нас, като ме оглеждаше безстрастно, както човек оглежда кон. — И хубави цици, доколкото виждам. — Вирна леко брадичка, за да ги види.

— Мадам не обича да взимаме завивките — каза укорително първата ми събеседничка. — Трябва да си носиш твоите дрехи.

— Да, внимавай със завивката — посъветва ме тъмнокосото момиче, като все още ме оглеждаше. — Мадам ще ти намали надницата, ако забележи петна по нея.

— Как се казваш, скъпа? — Едно ниско и доста пълно момиче с кръгло и приятелско лице се наведе покрай лакътя на тъмнокосата и ми се усмихна. — Говорим ти, а още не сме те посрещнали подобаващо. Аз съм Доркас, това е Пеги — тя посочи към тъмнокосата, после през масата към русата жена до мен, — а това е Моли.

— Аз съм Клеър — казах, усмихнах се и дръпнах малко по-здраво завивката. Не знаех как да поправя впечатлението, че съм новото момиче на мадам Жан; това не ми изглеждаше толкова важно, колкото закуската.

Явно усетила това, приятелски настроената Доркас посегна към бюфета зад нея, подаде ми дървена чиния и бутна голям поднос с наденички към мен.

Храната беше добре приготвена, но и да не беше, аз умирах от глад и ми се видя манна небесна. Много по-хубава от закуските в болничната кафетерия, казах си, докато си взимах още една порция пържени картофи.

— Грубиян ли ти се падна първия път? — попита Мили, кимайки към скута ми. Погледнах надолу и с ужас видях, че има голямо червено петно над края на завивката. Не можех да видя врата си, но по погледа на Мили разбрах, че лекото изтръпване там е заради следи от ухапвания.

— Носът ти също е малко подут — каза Пеги, смръщвайки се критично. Посегна през масата да го докосне, пренебрегвайки факта, че при този жест халата ѝ се отвори до кръста. — Удари ли те? Ако са толкова груби, трябва да извикаш, нали знаеш; мадам не позволява на клиентите да ни тормозят — изкрещи хубаво и Бруно ще дойде след миг.