Диана Габалдон - Каменният кръг

— Мадам Жан ли търсите? — успях да попитам в една пауза, когато той спря да си поеме дъх. Посетителят беше млад мъж на трийсетина години, слаб, строен и поразително красив, с гъста черна коса и черни вежди. Погледна ме под тях и след малко лицето му претърпя невероятна промяна. Веждите се вдигнаха, черните очи станаха огромни, а лицето пребледня.

— Милейди! — възкликна той и се хвърли на колене, като прегърна бедрата ми и притисна лице в памучната риза на нивото на слабините ми.

— Пусни ме! — извиках и го блъснах в раменете. — Не работя тук. Махай се, казах!

— Милейди! — повтаряше той. — Милейди! Върнахте се! Чудо! Бог ви върна!

Погледна ме, усмихнат през сълзи, които се стичаха по лицето му. Имаше големи бели и съвършени зъби. Внезапно паметта ми се разбуди и ми показа чертите на едно сираче в дръзкото лице на мъжа.

— Фъргъс! Фъргъс, ти ли си? Стани, за бога… нека те огледам!

Той се изправи, но не спря да го огледам. Награби ме в напукваща ребрата прегръдка и аз го прегърнах в отговор, като го тупах по гърба от вълнение. Той беше на десетина години, когато го видях за последно, точно преди Калоден. Сега беше мъж, наболата брада дращеше бузите ми.

— Реших, че виждам призрак! — възкликна той. — Наистина сте вие, нали?

— Да, аз съм — уверих го.

— Видяхте ли милорд? — попита той развълнувано. — Той знае ли, че сте тук?

— Да.

— О! — Примигна и се отдръпна леко, сякаш му беше хрумнало нещо. — Но… но какво… — Замълча леко объркан.

— Какво какво?

— Ето те! Какво, за бога, правиш тук, Фъргъс? — Високата фигура на Джейми внезапно се появи на прага. Ококори се, когато ме видя с бродираната риза. — Къде са ти дрехите? Няма значение — каза и махна нетърпеливо с ръка, когато отворих уста да отговоря. — Нямам време сега. Ела, Фъргъс, има осемнайсет анкъра бренди на улицата, а акцизните са по петите ми!

И те изчезнаха с тропот на ботуши по дървеното стълбище, а аз отново останах сама.

Не знаех дали да сляза при тях, но любопитството надделя. След бърза визита до шивачницата, за да намеря нещо по-прилично, аз слязох долу завита с голям, недоизбродиран с цветя шал.

Бях добила само смътна представа от разположението на къщата предната нощ, но шумът се процеждаше през прозорците и показваше коя страна на къщата е обърната към главната улица. Предположих, че уличката, за която говореше Джейми, е от другата страна, но не бях сигурна. Къщите в Единбург често имаха странни малки крила и извити стени, за да се използва максимално пространството.

Спрях на голямата площадка в подножието на стълбите и се заслушах за шум от търкаляни бъчви. Докато стоях там, усетих внезапно течение с босите си крака, обърнах се и видях един мъж да стои на прага на кухнята.

Изглеждаше не по-малко изненадан от мен, но след като примигна, се усмихна, приближи се и ме хвана за лакътя.

— Добро утро, скъпа моя. Не очаквах да видя някоя от дамите толкова рано сутринта.

— Е, нали знаете какво казват за ранните птици — казах аз, като се опитах да измъкна лакътя си.

Той се засмя, показвайки доста изгнили зъби в тясната си челюст.

— Не, какво казват?

— Е, всъщност, като се замисля, го казват в Америка — отвърнах, внезапно осъзнала, че Бенджамин Франклин, макар че вече сигурно публикуваше, едва ли имаше много читатели в Единбург.

— Явно си шегаджийка, пиленце — каза той с лека усмивка. — Тя те изпрати да ме разсейваш, нали?

— Не. Кой?

— Мадам — каза той, като се озърна. — Къде е тя?

— Нямам представа. Пусни ме!

Той затегна хватката си така, че пръстите му болезнено се впиха в мускулите на ръката ми. Наведе се към мен и зашепна в ухото ми с гаден, вонящ на тютюн дъх.

— Има награда — прошепна поверително. — Процент от стойността на заловената контрабанда. Няма нужда никой да разбира, освен мен и теб. — Той прокара леко пръст по гърдата ми, от което зърното щръкна под тънкия памук. — Какво ще кажеш, пиленце?

Взирах се в него. „Акцизните са по петите ми“ — беше казал Джейми. Този явно беше един от тях; служител на Короната, който отговаря за предотвратяване на контрабандата и ареста на контрабандистите. Какво бе казал Джейми? „Позорен стълб, каторга, бичуване, затвор и заковаване на ушите“ и махна с ръка, сякаш тези наказания бяха нещо като глоба за паркиране.

— За какво говориш? — попитах аз, като се опитах да изглежда объркана. — И за последен път ти казвам, пусни ме!

— Едва ли беше сам. Колко ли бяха в къщата?