Диана Габалдон - Каменният кръг

Обръщах голямо внимание на машините — на всички удобства на съвременния живот — и нещо по-важно — на моите реакции към тях. Влакът до Единбург, самолетът до Бостън, таксито от летището и десетките обслужващи механизми — автоматите за закуски, уличните лампи, тоалетната в самолета и нейният вихър от зловещо синьо-зелен дезинфектант, който отмиваше изпражненията и микробите само с едно натискане на копчето. Ресторантите, с техните сертификати за чистота от Министерство на здравеопазването, гарантиращи, че има по-малък шанс от петдесет процента да получиш хранително отравяне. В собствената ми къща — вездесъщите копчета, които осигуряваха светлина, топлина, вода и готвена храна.

Въпросът беше — пука ли ми? Потопих ръка в горещата вода и я завихрих напред-назад, като гледах как сенките на въртопа танцуват в мраморните дълбини. Мога ли да живея без всички тези „удобства“, големи и малки, с които бях свикнала?

Питах се това с всяко докосване на бутон, с всяко ръмжене на мотор, и бях почти сигурна, че отговорът е „да“. Все пак времето не променяше всичко; можех да прекося града и да открия хора, които живеят без много от тези удобства — а някъде далеч по света имаше цели страни, в които хората живееха щастливо и доволно, без изобщо да познават електричеството.

За мен самата това никога не е било от голямо значение. От петгодишна бях живяла с чичо Ламб, изтъкнат археолог, след като родителите ми починаха. Така че бях израснала в условия, които бяха меко казано „примитивни“, докато го придружавах на експедициите. Да, горещите вани и електрическите крушки бяха хубаво нещо, но аз бях живяла без тях дълго време — по време на войната, например — и не усещах особено силно липсата им.

Водата бе изстинала достатъчно, за да се търпи. Смъкнах халата на пода и влязох във ваната, усещайки приятна тръпка, когато топлината около краката ми накара раменете ми да почувстват хлад.

Потопих се във ваната и се отпуснах, протегнала крака. Седящите вани от осемнайсети век бяха нещо като големи бъчви; човек се къпеше на части, първо потапя центъра на тялото си, с увиснали навън крака, после се изправя и плакне торса си, докато кисне краката. По-често се къпеха с кана и леген, и с помощта на кърпа.

Не, удобствата си бяха просто удобства. Нищо жизненоважно, нищо, без което не можех да се справя.

Не че те бяха единственият проблем. Миналото бе опасна страна. Но дори напредъкът на така наречената цивилизация не гарантираше сигурност. Бях преживяла две големи „модерни“ войни — дори бях служила на бойното поле при една от тях, — а всяка вечер по телевизията виждах как поредната война започва да добива очертанията си.

„Цивилизованата“ война беше по-ужасяваща от старите версии. Може би ежедневието беше по-безопасно, но само ако си много внимателен. Части от Роксбъри днес бяха така опасни, както и уличките, по които бях вървяла в Париж преди двеста години.

Въздъхнах и издърпах тапата с пръстите на краката си. Нямаше смисъл да мисля за вани, бомби и изнасилвачи. Всичките удобства всъщност бяха просто разсейване. Истинският проблем бяха замесените хора, както винаги. Аз, Бриана и Джейми.

И последната вода се източи с гъргорене. Изправих се леко замаяна и отмих и последните мехурчета. Голямото огледало се бе замъглило от парата, но беше достатъчно чисто, за да се видя от коленете нагоре, розова като варена скарида.

Пуснах кърпата и се огледах. Свих ръце и ги вдигнах над главата си, за да видя дали нещо някъде провисва. Няма; бицепси и трицепси добре оформени, делтовидни мускули приятно закръглени и спускащи се с висока извивка към големия гръден мускул. Обърнах се леко настрани, стегнах и отпуснах коремните си мускули — външните коси коремни мускули с добър тонус, правият коремен мускул се прибира и почти хлътва.

— Слава богу, че не сме склонни към затлъстяване — прошепнах. Чичо Ламб бе останал слаб и жилав до деня на смъртта си, на седемдесет и пет. Предполагах, че баща ми — неговият брат — е имал подобна конструкция. Внезапно се запитах как ли е изглеждал задникът на майка ми. Жените все пак трябва да се примиряват с малко излишъци в този участък.

Обърнах се и се вгледах през рамо в огледалото. Дългите мускули на гърба сияеха от влага; все още имах талия, и то доста тънка.

А колкото до задника ми… „Е, поне няма трапчинки“ — казах на глас. Обърнах се и се вгледах в отражението си.

— Можеше да е много по-лошо.

Малко окуражена, аз облякох нощницата си и се заех да приготвя къщата за нощта. Нямаше котки, нито кучета за хранене — Бозо, последното ни куче, бе умрял на преклонна възраст преди година, и не исках да взимаме друго, когато Бриана бе далеч и смените ми в болницата бяха дълги и нередовни.