Диана Габалдон - Каменният кръг

— О, ми амор— изстена той. — Толкова си хубава, толкова чиста. Подлудяваш ме от желание, ми амор. Чакам те, откакто те видях за първи път, така горда и студена на палубата на кораба на баща ти. Но не така студена сега, нали, скъпа моя?

Всъщност целувките му всяваха хаос в чувствата ѝ. Как, какможеше да изпитва подобно нещо към този мъж, който хладнокръвно бе потопил кораба на баща ѝ и бе избил сто души със собствените си ръце? Трябваше да се свива от ужас, а вместо това усети, че ахва задъхано, отваряйки уста, за да приеме изгарящите му целувки, извива неволно тялото си под настойчивия напор на неговата набъбваща мъжественост.

— О, ми амор— изпъшка той. — Не мога да чакам. Но… не искам да те нараня. Нежно, ми амор, нежно.

Теса ахна, когато усети нарастващия натиск на желанието му между краката си.

— О! — рече тя. — О, моля те! Не можеш! Не искам! [Е, сети се да протестираш, помислих си аз.]

— Не се тревожи, ми амор. Довери ми се.

Постепенно, малко по малко, тя се отпусна под хипнотичните му ласки, усещайки как в корема ѝ нараства топлина. Устните му докоснаха гърдите ѝ и горещият му дъх, шепнещ успокоително, скърши цялата ѝ съпротива. Когато тя се отпусна, бедрата ѝ се отвориха по своя воля. Като се движеше безкрайно бавно, неговият огромен жезъл се плъзна към ципата на девствеността ѝ…

Изпъшках и изпуснах книгата, която се плъзна от скута ми и падна на пода до краката на доктор Абърнати.

— Извинявай — прошепнах и се наведох да я взема с пламнало лице. Докато се надигах с „Дивият пират“ в потната си длан, видях, че обикновено сдържаният доктор Абърнати се е ухилил до уши.

— Нека позная — рече той. — Валдес тъкмо го вкара до девствената ѝ ципа?

— Да — отвърнах, не се сдържах и се разхилих. — Откъде знаеш?

— Е, не си много напред — рече той, като взе книгата от ръката ми. Късите му дебели пръсти прелистваха експертно страниците. — Трябва да е или това, или онова на седемдесет и трета страница, където облизва розовите ѝ хълмове с жадния си език.

— Какво?

— Виж сама. — Той хвърли книгата в ръцете ми и посочи място под средата на страницата.

И наистина: … като отметна завивката, той сведе чернокосата си глава и облиза розовите ѝ хълмове с жадния си език. Теса изстена и… — аз изписках.

— Ти наистина си чел това? — попитах, откъсвайки очи от Теса и Валдес.

— О, да — рече той, широко ухилен. Имаше златен зъб, назад вдясно. — Два или три пъти. Не е най-добрият роман, но става.

— Най-добрият? Има и други такива?

— Разбира се. Да видим… — Стана и започна да рови из купчината парцаливи книги на масата. — Търси сред онези без корици. Те са най-добрите.

— А аз си мислех, че никога не си чел нищо друго, освен „Лансет“ и „Журнал на Американската медицинска асоциация“ — казах аз.

— Какво, прекарвам по трийсет и шест часа заровен до лактите в черва и си мислиш, че искам да дойда тук и да чета за напредъка в операциите на жлъчния мехур? За бога, не… предпочитам да плавам към Новия свят с Валдес. — Погледна ме с интерес, усмивката още не беше изчезнала. — Не мислех, че и ти четеш нещо друго освен медицински списания, лейди Джейн — рече той. — Външността май лъже, а?

— Сигурно — отвърнах сухо. — Какво е това „лейди Джейн“?

— О, Хохщайн го измисли — рече той и се облегна, преплел пръсти на коляното си. — Заради гласа ти и акцента, който звучи, все едно тъкмо си пила чай с кралицата. Това кара момчетата да се държат по-уважително. Звучиш като Уинстън Чърчил — ако Уинстън Чърчил беше дама, разбира се — и това ги плаши малко. Но у теб има и нещо друго — той ме огледа замислено, като се клатеше на стола си. — Говориш, сякаш очакваш да стане на твоето, и ако не стане, ще знаеш защо. Откъде го научи това?

— По време на войната — казах, усмихвайки се на описанието му.

Веждите му се извиха.

— В Корея?

— Не, бях сестра на фронта по време на Втората световна война; във Франция. Виждала съм много старши сестри, които можеха да направят стажанти и санитари на нищо само с един поглед. — А по-късно бях натрупала доста практика, при която това поведение на безспорен авторитет — колкото и илюзорен да беше — ми помагаше да отстоявам своето пред хора с много повече власт от сестрите и стажантите в бостънската болница.

Той кимна на обяснението ми.

— Да, разбирам. Аз лично използвах Уолтър Кронкайт.

— Уолтър Кронкайт ? — ококорих се аз.