Диана Габалдон - Каменният кръг

— Би обяснило и защо свидетелствата се различават — каза Роджър, който все повече се запалваше по идеята. — Просто са влизали различни същества.

— Би обяснило и защо съществото — или съществата — не са заловени и не са виждани често. Може би просто се връщат обратно и не са в езерото постоянно.

— Каква невероятна идея! — каза Роджър. Двамата се усмихнаха един на друг.

— Знаеш ли какво? — рече тя. — Обзалагам се, че няма да бъде включена в списъка на популярните теории.

Роджър се засмя, докато хващаше един рак, и опръска Бриана. Тя изсумтя, седна рязко, примигвайки, и после пак легна със зачервено от съня лице, а дишането ѝ стана по-дълбоко само след секунди.

— Тя си легна късно снощи, помагаше ми да опаковам последните регистри, за да ги изпратим отново в Университета на Лийдс — каза Роджър в нейна защита.

Клеър кимна разсеяно, като гледаше дъщеря си.

— Джейми би го направил — рече тя тихо. — Би легнал да спи навсякъде.

Замълча. Роджър гребеше ритмично към онова място в езерото, където сред боровете се издигаха мрачните руини на замъка Ъркхарт.

— Работата е там — рече накрая Клеър, — че става по-трудно. Първото преминаване през времето бе най-ужасното нещо, което ми се беше случвало. А завръщането бе хиляди пъти по-лошо. — Очите ѝ бяха фиксирани в замъка.

— Не знам дали е защото не се върнах в правилния ден — когато заминах беше Белтейн, а се върнах две седмици преди него.

— Гейли — Джилиън — също тръгна на Белтейн. — И въпреки топлия ден Роджър усети лек студ, когато пак видя фигурата на жената, която бе едновременно негова предшественица и съвременница, да стои в светлината на горящата клада, застинала за миг там, преди да изчезне завинаги през процепа между камъните.

— Така пише в бележника ѝ — че вратата се отваря на Слънчевия и Огнения празник. Вероятно около тези дати е само частично отворена. Или пък тя е сбъркала; все пак си мислеше, че е нужно човешко жертвоприношение, за да се получи.

Клеър преглътна с усилие. Подгизналите от бензин останки на Грег Едгарс, съпруг на Джилиън, бяха отнесени от каменния кръг от полицията, на Майския празник. А за жена му бе отбелязано само: „избягала, местоположение неизвестно“.

Клеър се облегна на борда, като прокарваше ръка по водата. Малко облаче мина пред слънцето и езерото внезапно посивя, а по повърхността му се надигнаха малки вълнички със засилването на вятъра. Точно под тях, в следата от лодката, водата бе мрачна и непрогледна. Езерото Лох Нес беше дълбоко двеста и десет метра и много студено. Какво би могло да живее в тези води?

— Би ли слязъл долу, Роджър? — попита тя тихо. — Да скочиш от лодката, да се гмурнеш и да се спуснеш в мрака, докато дробовете ти горят, без да знаеш дали долу не те чакат огромни зъбати създания?

Роджър усети как космите по ръцете му настръхват и не само заради внезапния вятър.

— Но не в това е въпросът — продължи тя, все още взирайки се в мистериозните води. — Би ли отишъл, ако Бриана е долу? — Тя се изправи и извърна лице към него. — Би ли го направил? — Кехлибарените очи го гледаха напрегнато, немигащо, като ястреб.

Той облиза устни, изсъхнали и напукани от вятъра, и хвърли поглед през рамо към спящата Бриана. Обърна се към Клеър.

— Да, мисля, че ще го направя.

Тя го гледа още дълго, после кимна, без да се усмихва.

— Аз също.

Септември 1968 г.

Жената до мен вероятно тежеше сто и трийсет килограма. Похъркваше в съня си, дробовете ѝ се затрудняваха да вдигат огромния бюст за двестахиляден път. Бедрото и дебелата ѝ ръка се притискаха към мен, неприятно топли и влажни.

Нямаше къде да бягам; бях прикована от стоманената извивка на фюзелажа на самолета. Вдигнах ръка нагоре и включих осветлението, за да видя часовника си. Десет и половина, по лондонско време; най-малко още шест часа, преди да кацнем в Ню Йорк.

Самолетът бе изпълнен с колективните въздишки и хъркането на пасажерите, които дремеха кой както може. За мен сънят бе немислим. С въздишка на примирение бръкнах в джоба на седалката пред мен, за да извадя преполовения роман, който бях пъхнала там. Беше от любим автор, но установих, че вниманието ми се изплъзва от книгата — или към Роджър и Бриана, които бях оставила в Единбург, за да продължат с проучването, или напред, към онова, което ме чакаше в Бостън.

Не бях сигурна какво точно ме чака там, което бе част от проблема. Бях длъжна да се върна, поне временно; отпуската ми отдавна беше свършила, след няколко удължавания. Трябваше да уредя някои неща в болницата, да платя сметки у дома, да намеря кой да поддържа къщата и двора — потреперих при мисълта колко ли е обрасла моравата в задния двор, — трябваше да се обадя на приятели…