Луи Ламур - Стрелците от гористите равнини

Клей се обля с вода до кръста и се среса. След като се облече, той грижливо изчетка ботушите си, после провери револверите си. Преметна коланите през бедрата си и пъхна револверите в кобурите им.

Изпита някаква странна неохота да напусне стаята си и това го озадачи. Накрая отвори вратата и пристъпи в коридора. Внимателен както винаги, той спря и огледа внимателно в двете посоки. Вратите на другите стаи бяха затворени. Не се забелязваше никакво движение.

На площадката на стълбището се поколеба и се обърна, хвърляйки още един поглед зад себе си. После слезе с небрежен вид, но очите му бяха нащрек. Джад Девит беше все още в града, а той беше опасен човек, дори и без наемните си работници.

Нямаше и следа от Мортън Швабе. Завръщането на Тибот и мигновено разпространената вест, че Бел е спечелил правото на паша щеше вероятно да откаже Швабе от каквото и да било действие. В паметта му обаче изплува предупреждението на Кестърсън, че Швабе усилено купувал муниции, и той реши да не рискува излишно.

Ед Милър вдигна глава над неизменната си счетоводна книга.

— Успа се — изрече му той ухилено. — Тя е вече тук.

Клей мина покрай рецепцията и влезе в трапезарията. Съдията Райли говореше нещо със Сам Тинкър. Кестърсън седеше близо до тях, сам. Не се виждаха нито Джад Девит, нито Нобъл Уилър. Колийн седеше на масата сама и след като повдигна учтиво шапка, Клей седна срещу нея.

Тази сутрин тя беше бледа и очите й изглеждаха неестествено големи.

— Рано си станала — каза той.

— Не можах да спя… и после тези гърмежи.

— Това беше Дребосъка.

— Знам. Татко ходи да види какво е станало.

Двамата замълчаха, изчаквайки сервитьорката да почисти съдовете останали след съдията Райли и да донесе кафе за Клей.

— Приключи ли вече всичко?

Той поклати глава.

— Знаеш добре, че не е. Краят ще дойде тогава, когато Джад си замине от града ни.

— А ако аз отида да говоря с него?

— Не отивай. Нищо не може да го накара да си тръгне освен ако сам не стигне до това решение. Но повечето от хората му са се разбягали.

Той опита кафето си.

— Имаш ли нещо против да запуша?

— Моля те. — Тя внезапно вдигна глава. — Клей, защо не се върнеш на фермата си? Той едва ли ще остане за дълго, а ако и ти си в града, това може да доведе до големи неприятности.

— Не мога да бягам от битката.

Баща й беше разказал за това. Мъжка гордост… но имаше и още нещо. Мъжът трябваше да има уважението на обществото, а в тия области, където умението да воюваш и смелостта бяха сред най-уважаваните човешки качества, той не можеше да напусне току-така.

Прекалено дълго бяха живели тези хора с оръжието денонощно под ръка. Тези мъже и жени бяха прекосявали равнини, бяха воювали с индианци и престъпници, и бяха строили домове там, където за това се изискваше наистина голям кураж; готовността за битка беше все още обществена добродетел от пръв порядък. Градчето още не беше укротено.

Всички присъстващи в трапезарията говореха само за събитията от изминалата нощ. Колийн мълчаливо следеше как се хранеше Клей. Само преди месец тя би била ужасена от нещата, които сега приемаше така философски.

Този мъж пред нея бе убивал хора. Той водеше война, не по-малко смъртоносна от онази със знамената и униформите, война, която трябваше да бъде спечелена. Припомняйки си часовете, които бе прекарала покрай постелята на Бърт Гари, тя изведнъж проумя какъв благотворен ефект бяха оказали върху нея. Бърт бе прекарал повечето време в съзнание, той бе говорил и тя го бе слушала; той бавно й бе разказвал за работата на Б-Бар, колко добър бил Клей към работниците си, с какво търпение отглеждал стадата си, колко добре планирал всичко.

А сега Бърт Гари беше мъртъв, и неговият пряк убиец също бе мъртъв. Но човекът, морално отговорен за това, все още беше жив и в града.

Тя почувства странно привличане към този висок и спокоен млад мъж седнал срещу нея. Непрекъснато се опитваше да анализира чувството си, но чувствата не се поддаваха на анализ. Всеки път, когато биваше с него, се чувстваше на мястото си. И всеки път, когато той беше далеч от нея, в представите й изплуваха кратките им мигове заедно и тя се чудеше дали пак щеше да се види с него. Още от първия миг между тях се бе възцарило мълчаливо разбирателство.

В трапезарията влезе Джоунс Дребосъка. Тя чу да се отваря вратата и се огледа, проследявайки бързия поглед на Клей. Дребосъка носеше избеляла риза на карета и джинси. Револверът му бе закопчан в кобура. Широкото му лице бе изгоряло от слънцето, и сламенорусите му вежди засенчваха очите му. Той се приближи бързо до масата и спря, с шапка в ръка.