Луи Ламур: Стрелците от гористите равнини

Тя се поколеба, внезапно усетила уязвимостта на мъжа срещу нея, неговата дълбока загриженост…

— Клей, как ще постъпиш?

— Ами — той взе решението си още докато отговаряше на въпроса й, — просто ще отида при Стаг и ще го попитам как стоят нещата.

Тя понечи да протестира и той внезапно й се ухили.

— Само не почвай да мърмориш като съпруга!

Нещо в нея сякаш се раздвижи и я сграбчи. Изведнъж загуби дъх и вдигна очи към него; един дълъг момент погледите им останах вкопчени над масата.

— Остави го за друг път — посъветва я спокойно той. — Трябва да знаеш, че и аз съм си го мислил.

— Аз също.

Дали наистина беше искрена пред него? И внезапно проумя, че то наистина е било пред очите им, между тях двамата, всяка секунда от момента, в който се бяха видели за пръв път. Дори и когато не биваха заедно.

— Няма да ги чакам да си оплетат кошницата — каза й той. — Ще ги секна още по средата. Нямам друг изход, ако искам да оживея.

Той се изправи и като се приведе изведнъж над масата, я целуна по устните. После се изправи, движение толкова бързо и грациозно, че никой в трапезарията не успя да го забележи.

Вратата се отвори и един висок и загорял мъж прекрачи прага. Носеше кафяво сомбреро и кафява жилетка, а лицето му беше дълго и мургаво. Краката му бяха леко изкривена навън и беше препасал два револвера.

Това беше Монтана Браун.

— Шефе, чух хората да говорят. Ако ще си имаш работа с Килбърн и Харви, искам да участвам и аз.

Дребосъка Джоунс взе да протестира.

— Той е прав, Дребосък. Монтана си имаше на времето сблъсък с Килбърн… а и освен това, ти снощи имаше достатъчно работа.

— Двамата с Килбърн имаме една сметка помежду ни, дето трябва да я уредим — изрече Монтана.

— Добре. — Клей положи ръка върху рамото му. — Ще го направи така… — Бързо и уверено той нахвърли плана си, а Монтана кимаше докато слушаше.

— Ти — обърна се Клей към Дребосъка, — намираш Девит и го държиш под око. Не прави нищо, освен само ако се опита да се намеси. Направи ли го, имаш пълна свобода на действие.

Ръш Джаксън, Ханк Рууни, и Бил Кофин пристигнаха в града малко след обяд и отидоха в бара на Хоумстейк. Инстинктът им крещеше, че стрелбата можеше да избухне всеки момент. Джоунс ги посрещна и ги запозна със ситуацията. Другите каубои, които до този момент се бяха грижили за добитъка, бяха във фермата и държаха под око и гап и Клисурата.

Времето беше горещо и замряло. Небето без едно облаче, прахът поглъщаше жегата, а небоядисаните сиви и олющени сгради я отразяваха. Над пустинята се издигаше силна мараня; въздухът трепереше и далечните хълмове сякаш танцуваха. Там някъде в далечината някой вдигаше малко облаче прах по пътя си.

В банковия си офис Нобъл Уилър седеше на охлузеното си бюро, а дебелото му лице беше изкривено и потъмняло от тревога. Той също не по-зле и от останалите, чувстваше че кулминацията е близо. Не знаеше само за ролята си в нея.

Сам Тинкър се прехвърли на стола си върху верандата пред хотела. Съдията Райли се качи в стаята си и си свали палтото. Седнал на бюрото си по риза и презрамки, той започна да пише писмо, което щеше да изпрати обратно на изток. От улицата не долиташе никакъв шум. От време на време изтрополяваше някаква каруца или изцвилваше кон. Веднъж или два пъти чу гласове, и веднъж смях. Те сякаш служеха като фон, на който покоят на градчето изпъкваше още по-силно. То лежеше покорно в жегата, в очакване нещо да се случи…

Джад Девит стана от бюрото си. Ризата му беше прогизнала на мястото, където беше лежал на дивана малко преди това. Под мишниците му бяха избили кръгове пот. Той изтри лицето си кърпа и тихо изруга. Не беше се бръснал, но тази сутрин дори и не го усещаше. Лицето му беше изпито, а очите хлътнали дълбоко.

За какъв дявол не приключваха вече! Гневът се раздвижи в него… толкова ли беше сложно да се застреля един човек?

Той погледна през прозореца.

От другата страна улицата, под сянката на една къща, седеше един мъж с ниско прихлупена над очите си шапка. Той пушеше, а на бедрата си имаше два револвера. Беше Джоунс Дребосъка.

Джад Девит рязко се дръпна от прозореца. Устата му изведнъж пресъхна. Джоунс беше убил Пит Симънс предната нощ. Какъв дявол търсеше сега тук пред офиса му?

Ръш Джаксън влезе в хотела и спря до Клей.

— Видях Стаг на гарата, купуваше си билет.

— Сигурно се кани да духне без да си свърши работата докрай — предположи Монтана, но след това поклати глава. — Не е такъв човек.