Луи Ламур: Сребърният каньон

Спусках се от високите Сини хълмове през обраслите с храсталаци равнини към Хатън Поинт, места от сурови по-сурови, разпръснати безразборно покрай скалистия склон на едно обагрено в ръждиво високопланинско плато.

Това беше страната за всеки истински мъж, една голяма страна, където човек можеше да осъществи себе си, страна, в която всеки мъж разчиташе единствено само на себе си, страна, изобилна с богатства, принадлежащи единствено само на смелите мъже.

Колко е хубаво да си млад и здрав, сърцето ти да бие силно и спокойно, да си изтъкан целият от железни мускули, и с ръце по-бързи от светкавица! И да си обзет от чувството, че там някъде в градчето под краката ти те чака мъж готов да подложи на изпитание бързината и точността на стрелбата ти.

А Хатън Поинт беше точно такова място, към което пришпорвах жребеца си. Всеки нов град представлява едно ново предизвикателство; а ако там имаше мъже готови да изпитат силата на юмрука ми, те бяха добре дошли.

Знаех добре, че вкусът на чистото уиски на този град щеше да бъде като на онова от предишния ми град. Но въпреки това аз блъснах подвижните врати на салона и се приближих до бар-плота, където вдигнах чашата си с ръжено уиски и я гаврътнах, след което се огледах да преценя мъжете застанали до бара или седнали по масите.

Сред тях не се мяркаха познати лица, но въпреки това бях срещал дузини като тях в десетките градчета по прашните пътища които тъпчех откакто бяха стъпал здраво на краката си.

Едрият мъжага със суровия поглед и стоманеносива коса, който си мислеше, че е солта на земята, и стройният мъж с обветрено лице и пронизителни очи, застанал до него, който беше бърз и точен с револвера като гърмяща змия.

Имаше и други, мъже произлезли от мелницата на западните покрайнини, всички от тях устремени към златното руно, мъже, с които всеки разумен човек беше длъжен да се съобразява, мъже, сред които нямаше и един, който да се слага по-долу от останалите. И аз бях в това число.

Пред очите ми изплаваха дните когато моят стар баща ми казваше, там сред хълмовете където изядох първия си царевичен хляб.

— Иди и виж, синко. Изпитай го. Това време никога повече няма да се повтори, нито през нашия живот, нито когато и да е.

Той се бе родил и отраснал на запад, беше станал свидетел на израстването му през дните на Бриджес и Карсън, беше видял как биволите бяха изместили бизоните, като след това на свой ред бяха заместени от воловете и кравите. Нямах още и двайсет години когато ме изпращаше на запад и ми казваше да вървя с изправен гръбнак и да кося с широк замах.

Едрият мъж със стоманеносивата коса се извърна към мен така както една мечка би се обърнала да хвърли поглед към някоя катерица.

— Кой те извика тук?

Думите му съдържаха остро предизвикателство. Това беше студената заповед на един завоевател и аз се изсмях наум. Гласът му ме накара отново да придобия онова нехайство, което винаги се проявяваше в мен, защото и тук беше както винаги, във всички градчета които се бяха оказвали на моя път.

— Никой не ме е викал. — Гласът ми прозвуча почтително, но с тънка нотка безочливост. — Яздя където си искам и се отбивам където си ща.

Той беше мъж привикнал на уважение и респект от страна на по-дребните мъже, а моят отговор беше чисто предизвикателство. Лицето му изведнъж стана студено и неподвижно, но в този момент за него аз все още бях само един келеш.

— Тогава продължавай да яздиш — каза ми той. — Не си желан тук, в Хатън Поинт.

— Съжалявам, приятелю, но тук ми харесва. Не знам каква игра играеш, но с удоволствие ще заложа няколко чипа в нея.

Едрото му лице почервеня, но преди да успее да ми отговори, един друг мъж се намеси. Беше висок, млад и белокос.

— Това, което той иска да ти каже, е, че тук мястото гъмжи от неприятности, и мъжете обикновено заемат нечия страна. Защото един самотен мъж може да се окаже всекиму враг.

— Тогава може би ще заема нечия страна — изрекох аз. — Открай време си падам по престрелките.

Слабият мъж ме изучаваше с поглед, а той имаше проницателно око, мога да ви уверя в това.

— Ела да си поговорим преди да вземеш решение — каза той.

— Готово съм да говоря с теб или с който и да е друг мъж — отвърнах му аз.

Когато излязох отвън слънцето вече бе огряло цялата улица. На пейката, където бях спал предната нощ, бях зъзнал здраво. Студът още не искаше да си отива, но слънчевите лъчи вече сгряваха тялото ми.