Луи Ламур: Сребърният каньон

На известно разстояние по-навътре се виждаше къщата, кацнала на едно хълмче. Изправих се на стремената и размахах шапка. Само миг след това покрай ушите ми изсвистя куршум, и веднага след него грохотът на изстрела разтърси ушите ми.

Очевидно това беше предупредителен изстрел, така че аз размахах още веднъж шапката си.

Този път куршумът мина съвсем близо и аз мигновено се приведох, претъркулих се, като използвах стремето да убия скока си и се стоварих в тревата. Веднага пропълзях до най-близкия голям камък. Смъкнах шапката си, захвърлих я близо до коня, после свалих ботуша си и го настаних на земята така, че да се вижда откъм вратата. Но отдалеч трудно можеше да се разбере дали това е само ботуш, а не крак обут с него.

После изпълзях в храсталака сред скалите, откъдето можех да покривам вратата. За всички външни наблюдатели зад скалата лежеше проснат мъж.

Всичко беше замряло. Потта се стичаше на ручейчета по лицето ми. Хълбокът ми пулсираше малко от усукването ми докато се смъквах от коня. Избърсах изпотените си длани в панталоните и зачаках.

И тогава се появи и Бол. Беше висок възрастен мъж с бели дълги мустаци и присвити очи. Не беше глупав, внимателно огледа обстановката и никак не я хареса. По всичко изглеждаше, сякаш се беше излъгал в сметките си и ударил целта.

Хвърли поглед към странната порода на жълтеникавия ми кон, на калифорнийското ми седло и такъми. Накрая отвори вратата и излезе на открито, като през това време се обърна с гръб към мястото, където се криех.

— Не мърдай, Бол, или си мъртъв!

Той замря на място, не желаейки да предизвиква неведомия стрелец.

— Кой си ти? Какво искаш от мен?

— Нямам намерение да ти създавам никакви проблеми… искам да си поговорим за един бизнес.

— Не правя бизнес с никого.

— С мен ще правиш. Казвам се Мат Бренан. Имам проблеми Пайндър и Макларън. Преди няколко дни Морган Парк ме преби до смърт.

Бол се изхили.

— Мислиш си, че само ти имаш проблеми ли? Мога ли вече да се обърна?

Казах му да го стори и той се обърна. Пристъпих иззад скалите. Той се дръпна малко назад, за да огледа добре ботуша ми и се ухили.

— Втори път на тази въдица няма да се хвана.

Седнах на земята и си обух ботуша.

Изправих се на крака, приближих се до шапката и я вдигнах. Той ме следеше с поглед, без да отделя дори и за миг очи от мен.

— Голяма награда са обявили за главата ти — казах аз. — Комарджиите в града залагат големи суми, че няма да изкараш и месец.

— Знам.

Той беше корав мъж, този старец. Но въпреки това фините бръчици сгъстили се около очите му го издаваха, че не беше спал от много дълго време, и че се тревожи. Но в очите му нямаше страх. Този мъж не се боеше от нищо.

— Приключих със скитането. Решил съм да пускам корени някъде, а наоколо има само едно ранчо, което бих купил.

— Това ли имаш предвид?

— Да.

Той ме изучаваше с ръце отпуснати на бедрата си. Не изпитвах никакво съмнение че и при най-слабото ми подозрително движение е готов да стреля.

— И какво възнамеряваш да правиш с мен?

— Нека да отидем в къщата ти и ще поговорим за това.

— Ще говорим, но тук.

— Добре… Има два варианта. Ти ме ангажираш със защитата и работата на това място. Това е единият начин. Другият е да ми го продадеш, като аз ще ти платя когато мога. И аз поемам отбраната му.

Той ме огледа внимателно. Не беше от мъжете, които задават глупави въпроси. Белезите ми от боя който бях изял личаха съвсем ясно, и ме беше чул да казвам, че имам неприятности с Макларън и Пайндър. Знаех какво искам от него.

— Ела, ще си поговорим.

И той ме пусна пред себе си, като поведе коня ми. Старецът ми се понрави.

Но аз знаех, че картите в колодата бяха подредени така, както исках. Той не можеше да издържа до безкрайност без да мигва по цяла нощ. Не можеше едновременно да работи и да пази добитъка си. Не можеше да ходи до града да попълва запасите си от храна и да оставя мястото без охрана. А двамата заедно щяхме да се справим с всички проблеми от този род.

Два часа по-късно вече бяхме постигнали съгласие. Поемах защитата и ставах съдружник. Един мъж сам не можеше да се справи с двете неща едновременно, шансовете винаги биха били дори и срещу кои да са двама мъже действащи заедно… но двамата вече биха имали шанс.

— Когато разберат, ще полудеят за връзване.

— Няма да го научат веднага. Основната ми дейност е стрелбата и амунициите.

Ту-Бар държеше под контрол по-голямата част от Котънууд Уош, а на изток се отваряше към дива пустош с тук-таме разхвърляни късчета зеленина. На запад граничеше с Бокс М на Макларън и имението на Пайндър, като земята на Макларън се простираше на едно място чак до пустинята.