— Какво каза за Ту-Бар? — намеси се Руд Макларън, който беше последвал дъщеря си в ресторанта. Той заобиколи масата и застана до нея, като ме прониза със студения си и твърд поглед на солиден мъж.
Взех си чаша от подноса и я напълних с кафе.
— Мистър Бренан иска да ни съобщи, татко, че работи в Ту-Бар.
— Какво?
Макларън имаше вид на човек зашлевен с яка плесница.
— Бол имаше нужда от помощ, а аз имах нужда от ранчото. Аз съм действителен съдружник. — После изгледах Мойра и добавих:
— За един мъж не е много добре да се отдалечава твърде много от момичето, за което ще се жени.
— Какво каза? — Макларън не повярва на ушите си.
— Как, татко? — Възкликна театрално Мойра, и някакво палаво дяволче надзърна от очите й. — Не си ли чул? Мистър Бренан казва, че ще ожени за мен!
— Първо ще го видя в ада! — Той ме изгледа отгоре до долу с възможно най-презрителния поглед, на който беше способен. — Млади човече, предупреждавам ви повече да не оскърбявате името на дъщеря ви, защото в противен случай ще се разправяте с мен.
— Бих предпочел да не се разправям с вас. Не обичам дрязгите в семейството. — Повдигнах чашата си и направих глътка от кафето. — Няма мъж, който да уважава името на дъщеря ти повече от мен. В края на краищата… тя ще бъде моя съпруга.
Лицето на Макларън се зачерви от гняв, но Канавал се изкикоти и дори Мойра изглеждаше развеселена.
Кий Чейпин вмъкна няколко успокоителни думи преди Макларън да изрече нещо неразумно, което да влоши още повече ситуацията.
— Това положение има един нюанс, Руд, който може да ти е убягнал. Ако Бренан е станал съдружник на Бол, то може би ще бъде по-добре да му позволим да остане, а после да изкупим неговия дял.
Макларън прегърна ентусиазирано идеята. Целият му вид говореше за това. Той отново ме изгледа, но вече с интерес.
— Да, да, разбира се. Ние можем да направим хубав бизнес с теб, млади човече.
— Можем… нуждаем се от мир, а не от война. Но аз не съм станал съдружник, за да си продавам после дяла. А и освен това ще бъда искрен с вас. Съгласих се да стана съдружник като обещах никога да не продавам дяла си. Утре ще избирам място за къща. Което ме навежда на една мисъл. На участъка на Ту-Бар има добитък от Бокс М. Ще се радвам особено много, ако за една седмица успеете да си го приберете оттам. Ще информирам и Пайндър за същото.
Лицето на Макларън представляваше разтворена книга. Той отвори уста да проговори, но се поколеба. Допих си кафето, хвърлих монета върху масата и излязох от ресторанта, като затворих внимателно вратата след себе си тъкмо когато Макларън заговори.
Всяко нещо си искаше времето, а сега беше време да тръгвам… докато не съм загубил преднината си.
Заобиколих сградата и в миг спрях. Чернокосият юнак на Пайндър беше застанал до коня ми с изваден револвер и гадна усмивка.
— Нещо много ти знае балалайката. Чух, че си се нанесъл при Бол.
— Правилно си чул.
— Разбира се, както и фактът, че Джим ще плати допълнително възнаграждение за новото ти скривалище.
Пръстът му започна да се стяга върху спусъка; мигновено се хвърлих встрани и револверът се озова в дланта ми. Всичко стана мигновено… инстинктивната реакция на мъж трениран да използва оръжието си. Револверът избумтя в ръката ми и в интервала между първия и втория ми изстрел неговото оръжие също стреля и куршумът му прониза врата ми.
Чернокосия се извърна сякаш да си тръгва, и в следващия миг политна право напред, като заби пръсти в праха.
Множество мъже се втурнаха към нас, след тях и онези от ресторанта на Майка О’Хара.
— Видях го! — извика един късокрак мъж с обветрено лице който оседлаваше коня си в една близка уличка. — Чернокосия го чакаше в засада с изваден револвер!
Погледът на Канавал беше студен и преценяващ.
— С изваден револвер? Браво, момко, вие сте действително много бърз.
Този път Макларън ме изгледа вече наистина с много внимателен поглед. Може би най-после се беше убедил, че не съм някакъв младок с жълто около устата. Това щеше да промени нещата. Вместо един възрастен и изтощен собственик Ту-Бар вече имаше за бранител още един мъж, млад и бърз стрелец.
След малко успях да се измъкна от тълпата и се приближих до коня си, като го поведох към улицата зад ъгъла. Стъпих на стремето и се озърнах; Мойра беше застанала на стъпалата и ме гледаше. Повдигнах шапка, после потеглих към мястото, където бях завързал мулетата си.
Бол ме посрещна още на вратата и ясно видях изписаното в очите му облекчение при вида ми.
Читать дальше