Луи Ламур - Стрелците от гористите равнини

— Клей, трябва да говоря с теб.

— Да няма някакви проблеми в Гап?

— Сега не; ония негодници, дето нападнаха фермата, вече ги няма. Бък Чалмърс се върна преди няколко минути. Каза ми, че успели да се качат на някакви товарни фургони към Тюсън.

— Закусвал ли си?

— Разбира се. — Дребосъка се поколеба, в нерешителност как да изрази мислите си.

— Шефе — започна направо изведнъж той, — след тая престрелка със Симънс се повъртях наоколо из улиците; търсех Дювал. Той обаче изглежда е отишъл в Гап с онази тълпа тогава, защото не го намерих. Но видях нещо интересно.

— какво?

— Видях Стаг Харви и Джак Килбърн да излизат от офиса на Джад Девит в два часа след полунощ. Имаха много пари и се спряха под една лампа да си ги поделят.

Ето каква била работата.

През цялото време, още от самото начало, Клей се бе страхувал именно от това. Девит беше мъж, който не можеше да си представи, че ще загуби. А сега, притиснат в ъгъла, той беше платил на наемни убийци. Макар че имаше ли някаква разлика от побоя, който наемните му работници Симънс и Дювал бяха нанесли на Бърт Гари?

— Дребосък, какво ще кажеш, ако поседнеш ей там в оня ъгъл с чаша кафе? Искам само да си държиш очите отворени на четири.

Дребосъка кимна и седна на мястото, откъдето можеше да се наблюдава подстъпът към хотела.

Колийн положи ръка върху неговата.

— Клей… какво има? Какво означава това?

Харви и Килбърн може и да бяха наемни убийци, но не бяха лешояди, издебващи от засада. Те щяха да се изправят срещу него на улицата или извън града сред пустинята; щеше да бъде дуел между мъже, в който трябваше да победи по-бързият и по-точният. Там поне човек виждаше кой стреля и имаше възможност да отговори на огъня. Но тези мъже бяха истински майстори в работата си. Те щяха да изберат времето и ситуацията, които щяха да им донесат най-големите шансове, с което щяха да го поставят във възможно най-неблагоприятната позиция.

— Казаха ми за тези мъже. Клей, какво означава това? Ще ми разкажеш ли?

Той вдигна очи от блюдото си и я загледа.

— Да, Колийн. Мисля, че мога да ти разкажа. Мисля, че мога да ти разкажа всичко. Защото считам, че ти си жената, която би могла да застане до мъжа и в най-тежките му мигове. Защото смятам, че си смела.

Той отпи от кафето си, после остави чашата на масата.

— Харви и Килбърн са наемни стрелци. Те са корави и опасни мъже. Харви и аз изпитваме някаква странна симпатия един към друг. Килбърн обаче не ме обича. Но двамата са екип.

— Мислиш ли, че Джад може да ги е наел… да те убият?

— А ти?

Тя застина неподвижна на стола си; порой мисли Нахлуха в главата й при въпроса на Клей. Девит вземаше решенията си мигновено, и ги осъществяваше безмилостно; думата «неудача» не съществуваше в речника му. Победата за него беше принудителна необходимост.

За мъж с неговите способности сигурно му се е струвало фасулска работа да изсече гората на Дийп Крийк. Това беше далеч по-малка по размах и мащаби от всички други, с които се бе залавял до този момент. И изведнъж бе претърпял позорно и пълно поражение на всеки етап от плановете си.

Клей Бел не се беше изплашил от обичайната му агресивна тактика. Беше разгадал всичките му блъфове, и беше посрещнал достойно опитите на Девит на всеки етап, като го беше разгромил тотално. Усилието на Девит да изплаши Б-Бар с елиминирането на двама от работниците им се бе отразил като бумеранг върху самия Девит. Те нито бяха отслабнали до опасна степен, нито това ги беше възпряло.

Тя си припомни Джад Девит от времето в източните щати. Добре облечен, уверен в себе си човек, за когото другите бяха само винтчета в машината му. Там бе изглеждал величав, мъж, който винаги довеждаше начинанията си до успешен край, този тип мъж, от когото всички се възхищаваха. Момичетата й бяха завиждали, защото покрай него техните мъже изглеждаха дребни и невзрачни.

През дните, последвали пристигането й в Тинкърсвил, тя бе видяла как безкомпромисната му самоувереност получава жестоки удари. Беше видяла как се вдълбават линиите отстрани на устата му, беше го видяла да се дразни и избухва като малко дете и дори да изпада в животински бяса. Беше станала свидетелка на истинската природа на мъжа, за когото си бе мислела, че познава. А се бе оказал мъж, безмилостен към другите, презиращ всички, освен себе си, прегазвайки всички оказали се на пътя му.

Тя вдигна поглед към Клей.

— Да, Бел, мисля, че е способен. Той не може дори да си представи, че може да загуби. Не е толкова силен, че да го понесе. Няма да иска дори да си го признае дори и пред себе си.