Луи Ламур - Стрелците от гористите равнини

Симънс си избра кон и неумело го оседла, после го поведе към вратата. Пусна поводите му и подаде глава навън да огледа улицата.

Още щом се показа на светлината дочу ботуши да проскърцват върху чакъла. Тай застина на мястото си, с пресъхнала уста, и бясно биещо сърце.

— Много се забави, Пит.

Симънс събра и последните останки от смелост.

— Не съм бягал!

— Значи тогава отиваш на разходка, така ли? Не съм и предполагал, че си толкова поетична душа, Пит. Направо ме убиваш с тия среднощни разходки под звездите.

Симънс държеше двуцевката, но дулото й беше насочено надолу. Прииска му се да беше поне малко насочено нагоре. Зачуди се колко ли дълго още може да запази спокойствие. А и къде ли беше застанал Дребосъка? Симънс напрегна очи в мрака. Като че ли някъде пред него имаше някаква неясно очертание. Дали не беше Дребосъка?

Разполагаше само с частица от секундата, за да стреля. Но първо трябваше да повдигне дулото нагоре. Ами ако пръстът му се подхлъзнеше докато сваля предпазителя?

— Гари никому и никога не желаеше злото, Пит. Ние дори не знаехме, че е избухнала война. Просто се отбихме да си разквасим гърлата. Цял ден не бяхме слизали от конете.

Гласът на Джоунс зазвуча още по-близо.

— Той беше просто едно момче, Пит. Не е хубаво човек да гледа как загиват момчета на деветнадесет години. Ако беше честен бой, нямаше да се стигне дотам, но вие ни се нахвърлихте като лешояди.

— Имахме заповеди! — извика отчаяно с пресъхнало гърло Симънс. Очите му трескаво шареха из мрака.

— Ти никога повече няма да убиеш друг човек, Пит, никога.

Симънс усети устните си като посипани с цимент. Какво ли не би дал за глътка вода. Къде ли се криеше Дребосъка? Той стисна още по-здраво пушката. Дланта му беше изпотена… ами ако изтървеше пушката?

Нещо сякаш се размърда пред него и нервите на Пит Симънс не издържаха. Той отскочи встрани и извъртя пушката с дулото напред. Пръстът му се забави за миг при спусъка, но пушката изгърмя и подскочи в ръцете му.

Тъмнината подвеждаше, а той беше уплашен. Той се дръпна назад и посегна към револвера си, захвърляйки вече празната пушка.

Джоунс Дребосъка пристъпи напред в полумрака. Стълбът до него бе поел основният удар. Няколко сачми го бяха ударили в рамото, и бузата му кървеше, но това беше всичко.

— Сбогом, Пит.

Дребосъка повдигна пушката си стреля два пъти, без да бърза. Симънс повдигна високо рамене и се надигна пръсти, след което се стовари на земята.

Дребосъка изгледа падналия мъж, като внимателно го държеше под прицел. Симънс потрепера, после мускулите му бавно се отпуснаха и той замря.

Дребосъка зареди револвера си и го пъхна в кобура си. Обърна се и бавно излезе на улицата. Вече близо до Тинкър Хауз се спря да си свие цигара. Не се обърна назад.

В трапезарията на Тинкър Хауз няколко мъже се бяха събрали на кафе. Те чуха тежкия грохот на двуцевката, после двата остри, последователни изстрела.

Джад Девит в офиса си също бе чул изстрелите. В момента срещу него седяха двама мъже.

— Нещата се промениха — произнесе Харви.

— И не ни харесват — добави Килбърн.

— Кой стреля? — запита раздразнен Девит. — Кой беше това? Мислех, че сте вие.

— Беше Джоунс. Пречука пит Симънс.

Джад Девит сви устни. Още една причина да ненавижда Клей Бел. Беше страшно ядосан и се чувстваше несигурен. Тоя град беше същинска лудница, всичко вървеше наопаки, в това скапано краварско градче!

— какво искате да кажете с това, че нещата са се променили?

— Съгласихме се да свършим работа, която изглеждаше примамлива. Сега вече не изглежда толкова примамлива.

— Да не се отказвате? — изсумтя Девит.

Стаг Харви поклати глава.

— Наречи го както си искаш. Това си е наш проблем. Ти загуби. Не искаме и ние да влезем покрай теб.

Джад Девит мигновено пламна целият.

— Не говорете глупости! — изръмжа той. — Не съм загубил! Моят човек в Уошингтън…

— Харди Тибот се върна днес оттам. По-точно снощи. Клей Бел е получил изключителните права върху пашата на земите за десет години.

Значи така завършва една мечта? Такъв прекрасен и безопасен план. Такава дървесина и толкова близо до централната железопътна артерия за Мексико. Той би могъл да я предложи на далеч по-ниска цена от останалите и пак щеше да изкара голяма печалба. А сега всичко беше свършено. Ако Тибот се беше върнал с правата за пашата на името на Бел, тогава това означаваше край. Край на всичко. Дори и хората му да успееха да си пробият път през участъка на Дийп Крийк, той беше свършен.