Луи Ламур - Стрелците от гористите равнини

— Задръж, Ханк! Аз съм!

Кофин се хвърли на земята миг след като проехтя изстрел насочен към него, но прелетял високо над главата му.

— Аз запалих огъня на Пайъти. Момчетата идват.

— Откъде знаеш?

— Видях ги тръгват. Не можах да открия Дребосъка.

Последва продължителна тишина и Ханк Рууни измъкна угасналата си пура. Запали я в укритието на каменната къща и зачака.

— Ханк…?

— Да?

— Някакъв авер се катери по страничната стена. Опитва се да ни изненада в гръб. Колко пъти мислиш, че ще се преметне?

— Ще падне право на земята.

— Залагам пура? Има едно рамо там на оная скала.

— Докаже ли го, пурата е твоя.

Уинчестърът изригна пламък. Дочуха нечий отчаян вопъл, търкаляне на камъни и звука от падане на човешко тяло. Мъжът се стовари на земята като чувал с картофи.

— Длъжник си ми една пура — каза Ханк.

Заля ги порой от куршуми; няколко рикошета бръмнаха в стените на къщата.

— Хей, къде е Махейфи?

— А, старият тарикат тръгна нагоре по прохода. Бил заложил два капана. Опитва се да улови някой друг пъдпъдък. Няма да се върне скоро.

Ханк влезе в къщата и донесе двете пушки Шарп и Спенсъра. Кофин използваше собствения си уинчестър.

Високо в прохода зад тя се разнесе конски тропот. Нито единият, нито другият го коментираха, но и двамата слушаха напрегнато; вече знаеха, че момчетата пристигат. И въпреки това първият пристигна откъм Пайъти. Беше Клей Бел.

— Пригответе се — изкомандва шепнешком Ханк. — Стягат са да атакуват.

Изведнъж се разнесе човешки тропот и скърцане по чакъла. И тримата откриха огън, като стреляха ниско и с възможно най-голяма бързина. Пушките им изригваха пламък в нощта и въздухът около тях загря от изгорелия барут. Засипа ги дъжд от олово, но укритието им беше надеждно.

Още докато противникът се оттегляше панически, в двора на фермата влетяха Джаксън и Браун и скочиха от конете си с пушки в ръце.

— Нали не е свършило още? — запита молещо Браун.

Махейфи се появи и той зад тях. Не произнесе нищо, само влезе в кухнята и започна да вари кафе.

— Не мисля, че са се отказали, само че май меракът им попремина — отбеляза Рууни.

Клей зачака вслушан в мрака. Отвъд портата се разнесе слаб стон.

Петимата мъже вдигнаха пушките си да покрият по-голяма площ с обстрела си и откриха огън към Гап. Някъде в далечината мъж изкрещя, а друг злобно изпсува. После настъпи тишина.

— Какво има? — изрева им подигравателно Кофин. — Толкова бързо ли си тръгвате? Не ни дадохте дори възможност да проявим гостоприемството си!

Ехото от вика му заглъхна; никой не се отзова на предизвикателството му. Мъжете зачакаха; Ханк Рууни пушеше мълчаливо.

— Дай малко светлина, Ханк — произнесе накрая Клей. — Да видим какво са ни оставили.

Ханк пристъпи към края на предварително приготвения бикфордов шнур и приклекна. Пое дълбоко от пурата си и краят й се превърна в ярък рубин. Той допря огънчето до шнура, чийто край мигновено пламна и плъзна нагоре. Изведнъж дългите стебла на натрупаните сухи храсти пламнаха в буен огън. Ярките му пламъци осветиха трима мъже проснати на земята. Един от тях бе направил опит да изпълзи настрана, но внезапният пламък го бе приковал неподвижно към земята.

— За Бога, не стреляйте! Изгоряхме си!

Браун изведнъж улови Клей за рамото.

— Слушай!

В далечината се разнесе шумът от потеглящи фургони. Някой изрева, после зачаткаха копита и заскърцаха колела.

— Духват — простена отчаяно Браун и изпсува разочаровано. — Да си тръгнат тъкмо когато започва най-големият майтап!

— Доколкото си спомням, Девит купи тия мустанги от Уилър. Доста са капризни.

— Като подплашени кончета са — потвърди Джаксън, и в гласът му изведнъж се промъкна надежда.

— Уилър открай време се хвалеше, че имал най-бързите коне в областта — обади се със сериозен глас Монтана Браун. — Как мислите, дали е бил прав?

— В интерес на науката сме длъжни да го разберем — заяви Кофин. — Какво ще кажеш?

Рууни нямаше нищо против момчетата да се позабавляват.

— Давайте — съгласи се той. — Аз ще се погрижа за ранените дърварчета.

Тримата каубои нададоха див крясък и хукнаха към конете си.

— Ех, младост, младост — обърна се той към Клей. — Шефе, и все пак мисля, че тия коне ще бъдат най-бързите впрягове в околността тази нощ!

Двамата с Бел се приближиха до падналите мъже.

— Ако искате да се погрижа за раните ви, откажете се от всякакви лудории — предупреди ги Рууни.