Луи Ламур - Стрелците от гористите равнини

Ед Милър вдигна глава при влизането му.

— Хей! Бел всеки ден пита дали не си се върнал. По едно време взе да си мисли, дали не си трупясал нейде.

— Не е бил далеч от истината. Направо съм като пребит.

Харди хвърли поглед към Сам Тинкър.

— Стаг Харви е запасал двата си револвера.

— Не думай!

— Видях и няколко фургона да потеглят за Гап.

Сам Тинкър тревожно се раздвижи върху стола си.

— Ед, бягай веднага горе и кажи на Клей! Но бързо!

Вратата рязко се отвори и Дребосъка застана на прага й. Бъчвообразната му гръд опъваше вълнената му риза до скъсване. Той обиколи с бърз поглед салона, после спря очи върху Тибот.

— Шефа ще се зарадва много да те види.

— Кой е във фермата, Дребосък?

— Рууни. Кофин дойде с мен.

— Кофин се върна обратно — обади се един висок мъж с лениво изражение на лицето. — Тъкмо затварях кокошарника когато го видях да препуска по уличката ми и после да завива към пустинята.

Стаг Харви блъсна въртящите се врати и влезе, оглеждайки с преценяващ поглед присъстващите. Очите му се спряха върху Джоунс. Двамата едва ли изпитваха симпатия един към друг, но Стаг извъртя глава към Гап.

— На Пайъти май има запален огън. Не се вижда направо, но има зарево.

— Това е Кофин. — Дребосъка заби палци зад колана си. Не беше пропуснал факта, че Стаг бе запасал два револвера. — Вече е при Рууни.

— Малко избърза одеве с пророчеството си, Тибот — произнесе Харви. — Войната едва сега започва.

Джоунс Дребосъка се извъртя с лице към него. Той беше повече от настървен за свада и Стаг съвсем ясно го видя.

— Повярвай ми, Стаг, войната свърши. Двамата с Килбърн по-добре си обирайте чуковете оттук.

Харви се усмихна. Този мъж беше корав и опасен, но Харви не се вълнуваше от стрелба за забавление. Той използваше оръжието си само срещу заплащане; това беше студена сделка със смъртта. — МОже и да е така, Дребосък. Тогава сигурно ще се вслушаме в съвета ти.

Той отвори вратата да излезе, но в този миг Колийн прекрачи прага. Лицето й беше пребледняло, а очите пълни с мъка.

— Бърт! — проговори трескаво тя. — Къде е Клей? Бърт почина!

Въртящите се врати на салона изплющяха рязко и всички се обърнаха натам.

— Кой беше това? Кой излезе?

— Дребосъка — обади се Ед Милър с нисък глас, изпълнен със страхопочитание. — Лошо му се пише на дружката ти, Стаг.

— Дребосъка? Бърт Гари мъртъв? Господ да е на помощ на Пит Симънс!

Стаг Харви се спря на улицата да си свие цигара. Потеше се обилно, въпреки студената нощ. Той по-добре от всеки друг можеше да прецени какъв ефект щеше да окаже смъртта на Бърт Гари върху онази дива банда от Б-Бар. Ед Милър му бе дал добър съвет. Беше време да се погрижи за приятеля си. Но къде се беше заврял Джак?

Той запали, вдъхна от дима, и бързо направи мислена проверка по местата, където би могъл да бъде колегата му. Не бяха сигурни, че Клей е в града, но ето че се оказа истина.

Ако не беше Дребосъка, Стаг можеше да се качи на горния етаж и да се опита да се опита сам да се справи с Клей. Но Дребосъка съвсем не беше противник за подценяване, а и Сам Тинкър едва ли щеше да остане бездеен, нито пък Харди Тибот. МАкар и позастарели вече, хотелиер и адвокат, и двамата бяха боравили повече от майсторски с револвери на времето си.

Пред перспективата да се озоват на бойната пътека с десет свирепи каубои насреща, най-добре беше да си свършват работата колкото може по-бързо, да си прибират възнаграждението и да си обират крушите от града.

Клей Бел се бе забавил точно толкова, колкото да нахлузи ботушите си и да закопчее колана с револверите си. Искаше да разговаря с Тибот, но нямаше и секунда за губене, защото дървосекачите са канеха да атакуват фермата му. Той слезе по задната стълба, пресече корала и възседна коня си.

Огънят още не беше угаснал когато потегли за Пайъти. Във въздуха се носеше прах, вдигнат от преминаването на фургоните.

Едва когато стигна до подножието на планината Пайъти, той се сети, че не питал Тибот какво е станало в Уошингтън! Сега вече беше прекалено късно; работата можеше да потърпи още малко. Той пое пътя по склона и когато се добра до върха, от огъня вече бяха останали само купчина пепел и няколко недогорели главни.

Пое надолу към по тясната пътека към фермата и едва конят му бе направил няколко крачки по нея когато до слуха достигна звукът от изстрел на пушка.

Ханк Рууни не беше глупав мъж. Скоро след като Дребосъка и Бил се бяха измъкнали, необичайна тишина заля околността. ВНимателната обиколка на сградите и проверката на седлата го убеди, двамата ездачи бяха отпътували. Не беше необходимо човек да притежава богато въображение, за да се сети накъде са поели.