Луи Ламур - Стрелците от гористите равнини

В стаята зацарува мълчание. Лъжицата на Тинкър работеше здраво в чинията му.

— Това вече издърпва почвата изпод краката на девит — обобщи Милър с няколко думи положението. — А това няма да му хареса.

— Нито някои други — добави Тинкър със зловещ глас.

Големият часовник на стената отброяваше секундите, и те зачакаха, заслушани. Никой не го изрази с думи, но всички си го мислеха. Някъде из града се намираше Джоунс Дребосъка, а някъде, пак в града, се беше сврял Благочестивия Пит Симънс.

Вън беше още тъмно и спокойно… но всяка минута можеше да загине някой.

Милър се приближи до вратата и излезе за малко навън.

— На Пайъти гори огън — каза той, след като влезе обратно в стаята.

— Няма да успеят да се промъкнат.

Боб Трип беше мъртвешки уморен, но сънят все не идваше. Той бе станал свидетел как хората му се качваха във фургоните да потеглят към Гап, и тогава се бе върнал обратно в стаята си. Не желаеше да взема участие в такова начинание. По-голямата част от хората му бяха ходили на лов, двама-трима бяха служили в армията, но повечето бяха мъже необучени за война, а от разговорите из града Трип знаеше, (е те щяха да се изправят срещу шепа мъже, владеещи съвършено оръжието и готови на всичко да бранят фермата.

Боб Трип не беше страхливец, но не беше и глупак. Така или иначе, имаше заповед да остане в града.

Джад Девит бе загубил разсъдъка си. Това беше пълна лудост. Да изпратиш тия неопитни нещастници срещу дулата на професионални стрелци, готови да защитава до смърт имението на Бел.

Ботуши заскърцаха по чакъла отвън и някой леко почука на вратата.

— Кой е?

— Уилямс. Отвори.

Трип махна резето и Уилямс се плъзна в стаята му. Лицето му беше бледо и изпито.

— Боб, онова момче умря преди малко. Джоунс търси Симънс под дърво и камък!

— Симънс не тръгна ли с другите за Гап?

— Шефът му казал да остане.

Уилямс обърса лицето си, после прибра кърпата в джоба си.

— Боб, аз си тръгвам. Не ме е страх да воювам, но не съм убиец и не ми допадат отрепки като Дювал и Симънс. Или пък като Джад Девит.

Боб Трип седна на нара си и започна да нахлузва ботушите си. Завърза ги и остана така, загледан във вече посивяващия правоъгълник на прозореца му. В самата стая царуваше пълна тъмнина. Изведнъж бръкна под нара си и измъкна една торба. Започна да тъпче всички дрехи и вещи, които имаше в стаята.

— Сутринта има влак, Уот. Тръгвам с теб.

— Можем да изчакаме в онази горичка срещу гарата — каза Уилямс.

Джим Нароус беше човекът, съобщил на Пит Симънс вестта за смъртта на Гари.

Грубиянът Симънс беше повече негодник, отколкото дървосекач. Беше използвал няколко случая да се подиграе с възрастния мъж и това му бе доставило удоволствие. Джим Нароус не беше отмъстителен човек, но не беше и такъв да забравя лесно обидите. Когато чу, че Бърт Гари е почнал, той съвсем преднамерено бе минал покрай колибата, където се помещаваха Симънс и Дювал. Дювал бе повел атаката срещу Гап, и Симънс бе останал сам.

Благочестивият пушеше на стълбите когато Нароус мина покрай него.

— Здрасти, Симънс.

— Кой е?

— Нароус. Току-що идвам от Тинкър Хауз.

— Какво има? Нещо да не са се размърдали?

— С теб е свършено, Пит — изрече спокойно Джим Нароус без да влага никакви емоции в гласа си. Той беше на косъм да съжали мъжа пред него, но в паметта му изплува гледката как скача с двата крака върху лицето на онова нещастно момче.

— А?

Джим не побърза с разяснението си. Първо разпали лулата си и после проговори.

— Пит, онова момче почина тази нощ.

— Гари? — Симънс в миг се озова на крака.

— По-добре си намери отнякъде пушка, Пит — посъветва го Джим с безизразен глас. — Когато Дребосъка разбра, че Гари е мъртъв, просто се обърна и излезе. Тръгна да те търси, Пит.

Симънс се извърна и хукна към вратата.

— Не пали фенер — извика подире му Нароус. — Така само ще му помогнеш да те намери по-бързо.

Джим Нароус се отдалечи от къщата. Животът на Пит вече се измерваше в минути. Нароус познаваше добре Дребосъка Джоунс и не се съмняваше за изхода на двубоя. Бърт Гари беше чудесен момък.

Пит Симънс запаса револвер и грабна една двуцевка. Тръгна по уличката, поколеба се преди да пресече улицата, и после тръгна напряко към конюшнята с хамбара.

Самотна светлина се процеждаше над вратата на конюшнята и наоколо не се виждаше жива душа. Симънс дълго оглежда улицата; после бързо се шмугна от другата страна. Минаваше един след полунощ и всичко беше пусто. Дори и конярят спеше.