Луи Ламур - Стрелците от гористите равнини

И всичко това само заради един човек.

Той вдигна поглед от бюрото си.

— Добре — произнесе Девит. — Имате пет хиляди долара, ако Клей не посрещне залеза на слънцето днес.

— Не.

Джак Килбърн пристъпи от крак на крак и Стаг го изгледа. Килбърн разпери ръце и Харви разбра какво искаше да му каже партньорът. Бяха останали без пукнат цент.

— Пет хиляди — повтори сумата Девит. — Парите са при мен.

Стаг Харви се загледа в ръцете си. Никога до този момент не се беше ангажирал преднамерено да убие човек. Да се бие, да. Едва сега проумя, че всъщност това беше логическият край на пътя, по който бе поел толкова отдавна. Че който нож вади, от нож умира. А Клей Бел беше добър мъж.

Студена тръпка го прониза при мисълта за Бел. Стрелците винаги се познаваха един друг.

— Искаме половината сума. Веднага, като аванс — каза той.

— Добре. Останалото когато свършите работата.

Девит отвори сейфа си и извади дебела пачка, от която отброи две хиляди и петстотин.

— Не се тревожете за другата част. Имате я веднага щом приключите.

Джак Килбърн го изгледа и нещо в стомаха на Девит се преобърна.

— Ние никога не се тревожим, Девит. Ще дойдем да си вземем и останалите пари.

Стаг]Харви се изправи и Килбърн го последва.

— Дръж остатъка в себе си, Девит. Няма да имаме време да те придружаваме до офиса ти.

Двамата се отдалечиха на значително разстояние от къщата и едва тогава спряха да разменят няколко думи.

— Чудя се дали знае какво ще му случи когато Бел умре?

— Не — отвърна замислено Килбърн. — Изобщо не мисля, че му е минавало през ума.

— Симънс е мъртъв.

— Но Девит е сляп като къртица.

Те тръгнаха по главната улица, после отново спряха.

— Няма да е лошо да му дремнем някъде, Джак. Тая работа никак не ми харесва. Ама никак.

Джад Девит седеше сам зад бюрото си. За момент се втренчи в ръцете си с някакво отвращение към самия себе си. Подробностите от последните няколко минути сякаш изглеждаха нереални, като някакъв сън. Той наистина беше платил да убият човек. А съгласно закона той ставаше убиец.

Но това беше война… война без правила. Не беше присъщо за Джад Девит да се увлича от самоанализ, нито да се замисля над факта, че тази война беше негово създание. Той беше мъж с една единствена мисъл в главата: победа и само победа! Хората се възхищаваха единствено на мъже, които постигаха набелязаните си цели. Девит не беше човек, който ще си направи равносметка на добрините и злините сторени от него, нито да осъзнае, че все пак има една граница, която човекът със съвест никога не би прекрачил.

Усещането за нещо нередно и съмненията отминаха. Бел бе успял да се сдобие с правата за паша, но утре това право ставаше недействително след смъртта му. Той нямаше наследници. За късо време работниците му щяха да се разотидат по белия свят, земята щеше да остане без стопанин и тогава вече спокойно можеше да се захване с гората.

Какво ли беше станало с Трип? Силно раздразнен, погледна часовника си и за пръв път от началото на нощта проумя, че бе прекарал на стола цялото време. Зазоряваше се.

Дочу гласове. Някой минаваше покрай прозорците му. Той угаси лампата, и се изправи покрай прозореца заслушан.

След малко се върна до нара си и събу ботушите си. После дълго време преседя така седнал на ръба на нара. Дребосъка бе убил Пит Симънс с два изстрела точно в гърдите от тридесет фута.

Когато Клей Бел се пробуди, светлината вече струеше през прозореца му. Дълго време остана в леглото без да помръдне, събирайки мислите си и обмисляйки развоя на събитията.

Симънс беше мъртъв. Джоунс Дребосъка бе проследил и убил мъжа, осакатил Бърт Гари и причинил смъртта на младия каубой.

Симънс беше сбъркал дебелия стълб, до който бе стоял Джоунс, със самия него. Няколко сачми бяха бяха попаднали тялото му, но одрасканите буза и рамо бяха единствените му рани.

Тази сутрин наоколо не се забелязваха много дървосекачи, а повечето от тях бяха мълчаливи и се държаха винаги на групички. Напереното им държане от последните няколко дни беше изчезнало без следа.

Онези от тях, тръгнали по чорапи от Емигрант Гап, бяха предпочели да не се завръщат в Тинкърсвил, а няколко други, сред които Боб Трип и Уилямс си бяха тръгнали още с първия влак за деня.

И въпреки това в градчето беше надвиснала някакво осезаема напрегнатост. От втория етаж на хотела Бел можеше да го види съвсем ясно в начина, по който се движеха хората, по неестествения покой в градчето. Мъже бяха убити и още можеха да паднат. Тинкърсвил беше станало несигурно и хората не искаха да поемат никакви рискове.