Бел претегли мислено идеята. Знаеше, че Харви и Килбърн са я закъсали здравата, а нито единият, нито другият имаха навика да бягат от боя, когато това им носеше пари в брой.
— Не — изрече накрая той, — просто са ви видели, че сте в града. Ще си изпълнят договора, и после ще духнат с първия влак.
— Това означава, че можем да определим точно и времето на удара им — каза замислено Браун. — А то ще бъде непосредствено преди тръгването на влака.
Еди Милър се беше заслушал в разговора им.
— Днес е събота — намеси се той. — Има три влака. Първият минава в три следобед.
Значи към три часа…
Утрото напредна и слънцето взе да затопля земята и къщите. Никъденяьмаше и следа и от Девит. Дребосъка Джоунс се шляуеше из сенчестите места, като се местеше с тях. Нащъпрбенитеи дъсчени тротоари се нажежиха. Монтана отиде до каната в ъгъла и си наиля чаша вода. Улицата беше почти пуста.
Каруца наллезе в града откъм юг и спря пред магазина на Кестърсън, докато собственикът й влезе вътре бързо излезе. Той скочи в каруцата, зави зад ъгъла и изчезна.
По коневръзите не се виждаше никакъв кон. Малкото хора, чиито нужди ги ппринуждаваха да напазаруват, гледаха да купят бързо и да се прибират у дома. Останалите си стояха в къщите.
Клей Бел се върна в сатята си и събу ботушите си, като си свали и коланте с револверите, като ги провеси на един стол да са му под ръка до леглото. Пребит от умора, той задряма, разбуди се и после вече се унесе в сън.
В офиса си Джад Девит ереше с крачки пода, цлият плувнал в пот. Изведнъж се сети, отиде до сейфа си и отброи две хиляди и петсттони долара. Понечи да върне останалте банкноти в сейфа, но се поколеба, обзет от някакво смътно предчувствие. Нямаше кой знае колко останали пари, но…
Изведнъж взе да тъпче ожесточено остатъка от парите в джобовете си, върна празната кутия в сейфа и го заключи. После се приближи до прозореца и се заглда навън. Джоунс се беше изтегнал покрай сградата и пушеше.
Девит отдели две хиляди и петстотинте долара и ги натъпка в една малка торба от брезент.
Сам Тинкър мислеше здраво иш се славеше като човек, който взема бавно решенията си и с голямо внимание. Остави лулата си и и се измъкна от стола си. После сеп заклати по надолу по стъпалата и прекоси улицата към банката.
Нобъл Уилър седеше зад олющеното си бюро и чакаше. Вратата се отвори и Сам Тинкър се вмъкна в кабинета му. Остана прав. Сам Тинкър бше грамаден мъж и когато се извисяваше така над някой друг, изглеждаше като великан и внушаващ страхопочитание. Изтри лицето си със синякърпа, която после натъпка в джоба си.
— Нобъл — започна той, — аз положих основите на града, и той носи моето име. Аз го обичам. Той си е имал своите възходи и падения, но е скпо място на мнвого хора, решили да се заселят и живеят тук. И мисля така да продължава и в бъдеще.
— Но разбира се — изрече озадачено Уилър. — С какво вмога зда ти бъда полезен?
Сам Тиенкър отново обърса лицето си.
— Можеш да си тръгваш оттук.
— Какво? Какво каза?
— Днес е събота и в три следобед има влак. Затваряш банката и тръгваш. Искам парите на хората да останат тук. С това ще си купиш време да си събереш багажа. Хващаш и влака и не искаме повече да ти виждаме физионимията тук.
Уилър пламна целият.
— Да не си превъртял, Тинкър? Що за приказки са това?
— Казах ти, каквото имах да ти казвам. Качваш се на влака в три часа. Точно когато Стаг Харви и партньорът му ще се канят да убиват Бел. Девит ги е нале да му свършат тази работа.
— Но какво общо имам аз с тази история?
Сам Тинкър го изгледа с недобър поглед. То мразеше предателите, също както и страхливците. А Нобъл Уилър лбеше и двете. С леден глас му изброи всичките неща, които бе извършил. Беше довлякъл Джад Девит в града. Беше отказал заем на Бел. Беше се опитал да разрови старо и приключено дело срещу Браун и се бе опитал да убие Бел.
— Кой твърди това? — запита Уилър с гневен и уплашен глас.
— Клей те е проследил; това момче може да хване дирите и на пъдпъдък по чакъл. След като приключи с Харви, той ще дойде и при теб, или ще прати някое от момчетата си.
Нобъл УЕилър застина неподвижен на стола си. Втренчи се в ръцете и бюрото си. Огледа малкия си офис с наплютите от мухи прозорци. Дебелите му устни се движеха в безмълвен протест.
После рязко разтвори с жест ръце.
— Но… но това е боят бизнес! Това всичкото ми богатство!
Сам инкър не отговори нищо. Само чакаше със зловещо изражение. Мисълта за онези диваци от Б-Бар трескаво препусна из мозъка на Уилър.
Читать дальше