Луи Ламур - Стрелците от гористите равнини

Той повдигна револвера. Стаг беше облян до кръста в кръв, с неузнавауемо лице, но очите му блестяха с някакъв адски плавмък. Револверът му се повдигна и Клй стреля. Крушумът на Клей прониза Стаг под вдигнатата му ръка и излезе през гърба му.

Револверът се изрони от безволевите пръсти на Стаг, и той се пресегна с дясната си ръка да вземе оръжието от вече безполезната лява ръка.

Останал само с един патрон, Клей Бел зачака; нямаше никакво желание повече да стреля.

— Хвърли го, Стаг! Ти приключи!

Мъжът пред него умираше прав, но разумът вече не царуващше в погледа му. Последната мисъл, с която казваше сбогом на живота си, беше да убива. Модъкът даде заповед на ръката и револверът изгърмя. Стаг Харви направи още един опит за стрелба въпреки пушека от барута и мъглата, която вече бе започнала да покрива очите му.

Сгърчен и облян целият в кръв, олюляващ се на краката си, той с огромни усилия успя да се прицели.

— Хвърли го, Стаг! Прекалено добър мъж си, за да умреш, вършейки мръснвата работа на друг!

Клей изчака с изстрела, бидейки наясно, че може да порази с куршума си всеки миг мъжа пред себе си.

Но не стана нужда. Револверът се изплъзна от безсилните пръсти на Стаг, станал изведнъж тежък като камбана. Олюлявайки се, с цьлятя мудност и търпение на пиян, Стаг Харви се приведе да го вдигне от земята. И коагато пръстите му докоснаха прашния метал, целият залитна и се строполи с лице напред.

Клей го приближи и изрита настрани револвера му. Очитуе на Харви бяха започнали да се изцъклят, но когато Клей пристъпи в полезрението му, те за миг сякаш се проясниха.

— Клей… — изхърка дрезгаво той, — това тук нашето… не е работа… нито живот!

Наобикоали ги тълпа. Бел се огледа.

— Извикийте доктор Маклейн!

— Той е при Монтана — обади се Джоунс Дребосъка. — Ранен е, но не тежко.

— А Килбърн?

— На решето.

Ханк Рууни коленичи до Харви, но лед миг се изправи.

— Тук няма нужда от доктор — каза той. — Свършил е.

Клей Бел се оърна. За него изненада беше недокоснат. Първият му изстрел бе нанесъл тежка рана на Харви, ш стрилицът не бе успял и до края да се съвземе. Мъжете зачакаха онова, което ги вълнуваше най-силно. Накрая Кофин го изрази с няколко думи.

— А какво да правим с Девит? Той нае тези убийци.

Влакът изсвири.

Сам Тинкър вдигна поглед към далечния край на улицата. В тази минута Нобилъ Уилър трябваше да чака на перона с билет в ръка.

— Оставете Девит на мен — каза Бел. — Аз лично ще си поговоря с него.

— Преди малко пристигна Швабе — каза Тинкър. — Видя какво става, направи гръгом и отпътува обратно.

— Разбира се, и ние му помогнахме малко — каза Рууни. — Двамата с Ръш Джаксън му показахме, така да се каже, къде е грешката му в начина на разсъждение. Мисля, че успяхме, макар че това не му хареса.

Клей Бел разкопча коланите с револверите и ги подаде на Кофин.

— Ще отидеш при него без оръжие? — Дребосъка не повярва на очите си.

— Ще бъде така, както отй пожела — изрее спокойно Клей. — Юмруците са неговият стил. Нали така се похвали тогава пред всички.

Той рязко се обърна, и вдигна поглед над множеството наоколо към момичето на тротоара. Погледите им се срещнаха.

— Ще те чакам — каза тя и той чу думите й сред гълчавата оаколо себе си съвсем ясно, сякаш ги беше изрекла до ухото му.

Повдигна ръка към шапката си и после се обърна, тръгвайки по улицата.

Спотаен в офиса си, Джад Девит чу гърмежите; това бяха изстрели от револверите, с които бе спазарил една смърт. Това беше едно много странно усещане. Въпреки арогантността си и бруталните си методи на управление, Джад Девит можеше да бъде наречен цивилизован гражданин. Ако само преди месец някой му беше предложил да плати на някого, за да премахен неудобен човек, той би изгледал предлагащия както се изглежда луд. Сега обаче, след като бе чул гърмежите, той усети едно странно чувство на мощ и триумф.

Беше победил! Пръститеи му трепереха докато разтъркваше брадясалите си бузи.

Значи всичко беше приключило… И мъжът, осмели се да се изпречи на пътя му, беше мъртъв.

Начиът на мислене на Джад Девит изключваше всяка друга възможност, кяато например тази един сам мъж да победи други двама, или че]Клей Бел може да се измъкне. В него царуваше онзи любопитен респект къ огнестрелните оръжия, често изповядван от мъже, които не са ги използвали срещу хора. Той си нямаше и представа колко лесно беше дори и за виртуозен стрелец да пропусне цел. Нито пък знаеше какво огромно количество олово е в състояние да поеме човешкото тяло без дазагине, или дори падне.