Луи Ламур: Стрелците от гористите равнини

Бяьха му оказали съпритива. Един от хората му — не, повече от един — беше убит. Фургоните му бяха преобърнати, двигателят му с животинска тяга и гатерът бяха опожарени. Но в крайна сметка той бе спечелил. Поражеинето вече беше зад гърба му.

Той измъкна оставащите две хиляди и петстотин долара и ги положи върху бюрото.

Толкова малко пари! Двойно по-голма купчинка и човекът беше мъртъв! Изтрит от списъка на живите с всичките си принадлежности.

Джад Девит не беше психолог. Той беше груб и коравоърдечен мъж, който се считаше за преуспяваше. Той беше човек на практиката безникаква мисъл за постепенното развитие на нещатаили дегенерацията на човешкия характер. В тоази момент на триумф, владееше го единствено мисълта, че е победил. Не му беше свойствено да анализира стъпките, довели го до покупката на смъртта на руг човек. Нито си помисли за последиците от нея.

В малкия офис царуваше покой. Паотта се стичаше свободно по челюстите му. Коасата му беше напълно разрошена след най-малко стотния път, когато прекарваше пръстите си през нея. Беше небръснат, но не това го вълнуваше в момента. Ризата му беше прогизнала от пот и трябваше да я смени, но той, който иначе винаги беше безукорно облечен, този път дори и не помисли за това.

Той беше победил… и след като можеше да бъде купена смъртта на един човек, защо да не можеше да купи и на друг?

Той щеше да плати на Харви и Килбърн. Той щеше да ги впише във ведомостта си. Щеше да ги наеме да работят прие него. Щеше да ги задържи. Такива хора бяха направо безценни.

Светът беше създаден за силните, за безмилостните. Хората бяха или крале, или бедняци. Трето нямаше. А бедняците заставаха винаги на пътя на прогреса. На Девит дори и не му минаваше през ум, че прогресът се създаваше от общите усилия на множество хора, всички работещи в името на една цел.

Той не беше любител на алкохола, но сега си извади една бутилка и си наля в чашата за вода. Гаврътна я на един дъх, но почти не усети вкуса на уискито. Той се опиваше от виното на победата, което беше толкова силно, че обикновеният алкохол нямаше никакъв ефект.

Постави чаата обартно на масата и се върна на стола си. Щеше да си наеме нов офис. Изсичнето на гората щеше да отнеме месеци. После вече можеше да крои нови планове. Изток, там, в източните щати, там трябваше да отиде, но преди това трябваше да спечели още битки тук.

Той пак стана и заби ръце в джобовете си. Отвън се разнасяше шум от далечни гласове, но не си плоби път до съзнанието му. Както не чу, и пронизителната свирка на влака само преди няколко минути.

Джад Девит се приближи до прозореца и се загледа към Дийп Крийк. Щеше да изчака три, не, два дни. Това щеше да е достатъчно. И ако дотогава ездачите от Б-Бар не бяха си събрали багажа и отишли, той щеше да ги прогони.

Отпусна се тежко на стола си, а съзнането му вече започваше да черате хпланове. Дали нямаше да е по-добре, ако удвои броя на работниците си? Ами ако пратеше в гората сто мъже? Той щеше бързо да осече мястото, щеше да си изпълни договора и след това да продължи някъде другаде.

Почакай…

Уилър си беше наумил нещо… трябваше да открие какво точно. Той си го записа в бележника. Да се открие какви замисли има Уилър.

Но анй-първо трябваше да намери Боб Трип… И за пръв от доста часове насам Джад Девит започна да дсе чуди къде ли се беше дянал Боб Трип.

Той трябваше да е тук, да подели радостта му от побуедата. Сега като си помислеше, та отй не го беше виждал от часове. Нищо… Трип вероятно вече кроеше нови планове, и сигуерно телеграфираше за нови попълнения в работния състав.

Шумната гълчава се бе приближила и вече гърмеше под прозореца му. Някой идваше… някаква тълпа…

Изведнъж го прониза вцепеняващият студ на страха. Ами ако… Хората в тоя край душа даваха за Бел. Ами ако идваха да го му нахлузят въжето на врата?

Толкова ли изглеждаше невъзможно…?

Той пристъпи до прозореца и погледна от единия ъгъл.

Голяма тълпа от мъже и жени идваха към офиса му, като размахваха заплашително ръце и викаха силно. А начело й беше… беше…

Той отстъпи назад и усети как сърцето му забумтя в гърдите. Мъжът, който вървеше начело на тълпата, беше Клей Бел. Жив… а не мъртъв.

С почти животиско изгрухтяване той задърпа като бесен едно след друго чекмеджетата на бюрото си… Нямаше револвер. Беше го оставил в стаята си в хотела.

Шокът отмина. Той се изпъна и се изправи срещу вратата.

— Девит!

Това беше Девит, проклет да е! Бел, и му крещеше като на някакъв слуга!