Даниел Суарес - Прилив

Мамка му.

Той се затича на свой ред. Какво ли бе станало с Дейвис? Тичешком той се обърна и видя, че тя обезкуражаващо бързо стопява преднината му. Трябваше му начин да се отърве от нея. Грейди се оглеждаше за пресечка, в която да свие, или пък някаква врата. Всички улички, на които се натъкваше, имаха високи метални решетки. Всички врати бяха заключени. Проклет квартал. Всичко бе залостено.

Ученият отново погледна назад.

Алекса бе преодоляла половината от разстоянието между тях. И ако се съдеше по погледите, с които я съпровождаха минувачите, всички на улицата с готовност биха ѝ се притекли на помощ, стига тя да поискаше.

Тридесет метра по-напред и от другата страна на улицата Грейди видя широка пресечка. Той се затича натам, пресече улицата и прекоси да достигне уличката навреме. Той се надяваше, че там ще открие някакво скривалище или лесна за прескачане ограда. За негов ужас това се оказа най-чистата уличка, която бе виждал в Ню Йорк. От двете страни имаше платформи за доставки; улицата свършваше пред двуетажна тухлена постройка. Там имаше и наблюдателна камера. Стъпките на Алекса вече се разнасяха зад него.

Грейди се обърна и повдигна юмруци. Той бе прекарал години в затвора. Той носеше видеодоказателствата, които Арчи му беше поверил. И нямаше никакво намерение да се предаде.

— Няма да ти позволя да ме отведеш, Алекса.

Неколцина любопитни минувачи — предимно мъже — се бяха струпали зад тях, на входа на уличката.

— Имате ли нужда от помощ, госпожице?

Алекса спря пред него. Тя дори не беше задъхана. Тя се обърна и се усмихна.

— Много мила от ваша страна, но няма да се наложи. Това е брат ми. — Тя завъртя пръст около слепоочието си и отново се обърна към Грейди. Усмивката ѝ изчезна.

Мъжете не се отдръпваха.

Грейди отпусна юмруци. Истинска подигравка си беше да изпратят нея да го залови. Това не беше справедливо. Краката му бяха започнали да треперят. Бяха го връхлетели спомените за мъченията, на които го бе подлагал компютърът. Изкуственият интелект, откраднал спомените му.

— Няма да се върна, Алекса. Ще трябва да ме убиеш.

Тя стоеше на метри от него, небрежно отпуснала ръце.

— Защо ми е да те убивам, Джон?

— Защото аз няма да се върна. — Той трепереше.

— Разбира се, че ще се върнеш. За твое добро е.

— Как е възможно да си толкова жестока? — изкрещя той.

— Това не е жестокост, а необходимост.

Тя пристъпи напред. Грейди се сви на земята.

— Не! Не!

— Не ме карай да те принуждавам.

— Как изобщо можеш да спиш нощем? Как можеш да участваш в това? — изрева Грейди, връхлетян от ужас.

Алекса сграбчи тениската му.

— Джон, ти беше отведен в изолация за твое собствено добро. За доброто на всички.

— За мое собствено добро? — Той престана да се опитва да се свие и я погледна остро. — Наистина ли смяташ това? — Той рязко повдигна дрехата си, за да покаже белезите по гърба и ребрата си. И смъкна очилата, за да покаже белезите от дрелките, с които компютърът бе обездвижвал главата му. — Виждаш ли това? Обясни ми по какъв начин годините умствени и телесни мъчения ми донасят добро. Обясни ми как изтриването на спомени от детството е за добро. За чие добро?

Алекса шокирано разглеждаше белезите върху тялото му. Белези, нанесени с механична прецизност. Белези, за които тя със сигурност знаеше, че не са присъствали преди престоя му в изолационния комплекс.

Струваше му се, че тя се изключва пред очите му. Конфликтът между онова, което тя знаеше, и изложеното пред нея доказателство, изглежда, буквално я бе вцепенил.

Във втренчения ѝ поглед Грейди различи удивление.

— Нима Хедрик наистина крие толкова неща от теб? — Той пристъпи към нея. — Изолационният комплекс не е затвор, Алекса, а изследователски център. Те се опитват да изградят съзнание без свободна воля. Това би могло да доведе края на всички ни. На всичко. Наистина ли си толкова сляпа?

Алекса стоеше застинала — парализирана. Като връхлетяна от пристъп без видими прояви. Грейди размаха ръка пред лицето ѝ, но не получи реакция.

Той все още дишаше тежко от страх и гняв. Но омразата му към нея отслабваше. Доказателствата за мъченията, на които е бил подложен, очевидно бяха разтърсили из основи представите ѝ за работата на Бюрото. Самият Грейди бе запознат с усещането, придружаващо пълното сриване на някогашна представа.

След миг колебание ученият спусна тениската си и отново си сложи очилата. На няколко пъти по време на отдалечаването си той предпазливо се обърна към нея.