Даниел Суарес - Прилив

Сред тунелите се разнесе грохот.

Дейвис се обърна назад.

— Прекарах три години в самостоятелна килия, под надзора на компютърен интелект, който имаше пряк достъп до мозъка ми. Това беше кошмар, от който не можех да се събудя.

Тя се обърна към него.

— Но защо им е да се ровят в мозъците на гении?

— Ако не се присъединиш към тях, БКТ те смятат за заплаха. Изолационният комплекс на практика е техният изследователски център, целящ да разработи биологичен суперкомпютър — някаква органична квантова машина. Те се опитват да създадат съзнание, което не притежава свободна воля.

Дейвис отново стоеше безмълвна.

— Аз съм обикновен човек, достигнал до едничко откритие. Мъжете и жените, затворени там, са постигнали много повече от мен. Трябва да ми помогнете да ги спася. Светът трябва да узнае за тях. Затворът, в който те се намират, укрива отговорите на почти всички от проблемите на човечеството.

Агент Дейвис все още се затрудняваше да осмисли всичко чуто. И изобщо да го повярва.

Гръмък екот зад тях накара и двамата да се обърнат.

На около тридесет метра зад тях се носеше някакъв същински кошмар — рояк метални нишки, който изменяше формата си при нужда, за да преодолее стоящите на пътя му тръби, и отново се сливаше в търкалящ се куп. Придружаваше го метално дрънчене.

Грейди я сграбчи за ръката и я повлече след себе си.

— Проклятие! Не трябваше да спираме!

— Какво е това нещо?

— Бягайте!

— Какво е?

— Верижен голем. Нанотехнологична машина. Не му позволявайте да ви настигне.

Дейвис се извърна към преследващия ги ужас. Черно метално кълбо с диаметър от около метър.

— Не думай! — Тя изтегли пистолета си и се прицели.

— Не си хабете куршумите. Те няма да го спрат.

Денис отпусна ръка и продължи да тича.

— И защо?

— Машината е съставена от хиляди сътрудничещи си брънки. А звукът от изстрелите само ще помогне на клонингите да ни намерят.

Тя изруга и прибра оръжието си.

— Пред нас има пожарен изход. Тичайте!

Двамата изтичаха отвъд врата с магнитен контрол. Грейди се обърна, за да я затвори точно в мига, в който верижният голем връхлиташе. Сблъсъкът видимо изкриви вратата.

Пред погледа на Дейвис преградата продължи да се огъва сред стържене и грохот. Агентът понечи да побегне отново. А Грейди ровеше в раницата си.

— Какво правиш?

Той извади пластмасова тръба, в която наля бях прах — като в някой стар мускет.

— Тук не можем да му избягаме.

Един поглед назад показа, че чудовищната черна машина е изблъскала горната част на вратата и прелива през пролуката, за да се събере отвъд.

Дейвис се затича, но спря, защото той не я последва.

— Грейди!

Той захвърли раницата и повдигна тръбата към лицето си. Верижният голем се подреди в грубо човекоподобна форма и с дрънчене се отправи към учения.

— Грейди!

Големът се надигна, за да обгърне Грейди. В този момент последният рязко духна през тръбата; облак бял прах обгърна машината. Почти веднага тя се сви, при което прахът потъна още по-дълбоко сред брънките ѝ. Купът се срина на пода и започна да се гърчи, като в агония. Придружаващото стържене бе отвратително — милион нокти, прокарвани по милион черни дъски.

Дейвис притисна длани над ушите си; Грейди грабна багажа си и ѝ направи знак да го последва. Оглушителното пищене съпроводи бягството им.

— Какво направи?

— Диамантен прах. Обикновен индустриален абразив.

— И откъде знаеше да си послужиш с него?

Грейди посочи към устройството около врата си.

— Прочетох инструкциите. Там имаше купища добри съвети. Другите затворници ме предупредиха, че е възможно онези от Бюрото да изпратят голем по следите ми. Несмъртоносно оръжие, целящо да обездвижва ценни цели.

Зад тях противният звук заглъхна.

— Това нещо не изглеждаше несмъртоносно, а изпълзяло от Ада.

— Вече вярвате ли ми?

Все още ѝ се струваше, че пулсът ѝ се опитва да я надбяга. Заради адреналина ръцете ѝ трепереха.

— Не спирай.

Сред лабиринта от тунели тя бе изгубила представа за посока — някои от проходите бяха тесни, някои чисти и модерни, други на повече от век.

На няколко пъти двамата се натъкваха на затворени врати, но Грейди винаги ги отваряше с един и същи ключ. Когато тя му обърна внимание на този факт, ученият отвърна:

— Преди години бях скрил този шперц под една плочка. Бях го откраднал от университетска работилница.

Тази му принадлежност най-вероятно ги бе спасила, така че Дейвис нямаше намерение да го укорява.