Даниел Суарес - Прилив

Близнакът я гледаше безстрастно.

— Не.

— Подхвърли ми нещо, Тод. Или Джейсън.

— Единственото, което трябва да знаеш, е, че е засегната националната сигурност.

— Преследвах Котън с години. Трябва да зная по какъв начин той е свързан с Грейди.

— Може да те заинтересува да научиш, че ръководителят на нюаркския отдел те е предложил за повишение. Ние можем да се погрижим да бъдеш преместена в Денвър. Нали там живее Трейси? Твоята приятелка?

Дейвис го погледна смаяно.

— Откъде знаете, че съм искала да бъда преместена в Денвър? Откъде знаете за Трейси?

— Просто си изпълни задълженията. Помогнеш ли ни да заловим господин Грейди без инциденти, определени високи постове ще започнат да гледат на теб с благосклонност. Такъв е светът. Разбрахме ли се, агент Дейвис?

Тя се взираше мълчаливо.

— Цялата библиотека е под наблюдение. Ти също ще бъдеш наблюдавана. На секунди разстояние ще има въоръжени хора.

— Но в самата библиотека няма да има хора под прикритие?

— Няма да се наложи. — Той поклати глава.

Дейвис отново си погледна часовника.

— Има вероятност дори да не ти се наложи да се срещаш с него. Разположили сме хора в радиус от няколко пресечки. В мига, в който заподозреният се появи, ще го спипаме.

Тя се опитваше да се сети за някакви последни въпроси.

— В такъв случай как ще разбера кога операцията е приключила?

— Ще позвъним на мобилния ти телефон. След това те качваме на самолет обратно до Чикаго. Получаваш повишение. И след делото ще бъдеш назначена в Денвър, за да заживееш алтернативната си Американска мечта.

Тъй като той се взираше в нея с очакване, тя кимна разсеяно.

— Беше ми приятно да работя с вас.

Дейвис бе очаквала математическият факултет в университета да притежава истинско название. Нещо различно от „Математически факултет“. Но явно излизаше, че математиците не са толкова поетични. Или никой не бе платил достатъчно, за да се сдобие с тази привилегия. И тъй като това бе една от най-старите университетски постройки, построена още през 1890 година, надали някой щеше да го стори днес.

Постройката притежаваше достолепен неокласически стил, четири етажа и гранитна фасада, подчертаваща червени тухли. Макар и получила обидно малко подготвителни сведения, Дейвис все пак бе успяла да научи, че математическата библиотека притежава собствена колекция книги, защото се помещава отделно от университетската. Освен това бе една от малкото библиотеки в кампуса, които не изискваха от посетителите да се легитимират. Това изглеждаше важно. Двамата с Фауъл дълго бяха разсъждавали в търсене на причината, накарала Грейди да избере точно това място за среща. Горната особеност се оказваше най-вероятна причина.

Самият Грейди не бе следвал в този университет, но неговият съдружник в начинанието — Бъртранд Алкот — бе оглавявал местната катедра по физика в продължение на десетилетия. Кабинетът му се намираше съвсем наблизо. Несъмнено Грейди бе прекарвал време там: досието му показваше, че веднъж той е бил арестуван за незаконно проникване, но обвиненията бяха снети. Доста вероятно заради застъпничеството на професор Алкот.

Дейвис би провела по-задълбочени проучвания, но явно близнаците не искаха тя да разсъждава повече от необходимото.

Близо до входа на постройката тя отново си погледна часовника. Осем без пет. Пет минути по-рано. Тя отдели няколко мига да разгледа бронзовата плочка край вратата и с изненада узна, че на това място през 1776 година се е провела битката при Харлем Хейтс. Достойна загуба за Джордж Вашингтон.

Интересно дали и други страни отбелязваха загубите си?

Тя влезе във фоайето, изкачи се по стълбите и се отправи наляво. Математическата библиотека представляваше скромно и прагматично обзаведено помещение — дълга и тясна зала с бюра и високи прозорци, които гледаха към „Бродуей“. Книгите бяха разположени близо до отсрещната стена и отвъд ъгъла. Имаше и няколко компютъра.

Малката библиотека не изглеждаше особено популярно място, още по-малко рано сутрин във вторник. Тя беше пуста. Дейвис веднага видя масата, посочена ѝ от Грейди — срещу голямо сиво разпределително табло. При сядането си жената забеляза, че мястото се вижда от постройките от отсрещната страна на улицата. Стотици прозорци отвъд „Бродуей“ гледаха към нея.

Сега какво?

Тя отново погледна часовника си. Часът беше осем. По какъв начин той щеше да установи връзка с нея? И щеше ли изобщо да се свърже? Дейвис се огледа. В читалнята все така нямаше посетители. Отвъд ъгъла долитаха гласовете на две възрастни жени — вероятно част от библиотечния персонал. Тя трябваше да признае, че професионализмът на близнаците изглеждаше внушителен — никъде не се виждаха скритите агенти. Жената наистина се чувстваше сама.