Даниел Суарес - Прилив

Днес Бог се бе проявил като благосклонен. Исус и светците бяха се смилили над тях. Круз целуна златното кръстче, загледан в уловената риба. Тя не беше обикновена каталуфа, а златопереста.

— Благодаря ти, Господи.

Също като през някогашните дни.

Този улов щеше да му позволи да изплати известни дългове. Може би да постегне лодката. Може би да плати на определени хора. Да подкупи някои лица. Списъкът бе дълъг.

Нещата бяха се влошили, откакто тихоокеанската риболовна организация бе затворила водите край Филипините, Индонезия и Папуа Нова Гвинея. Науруската спогодба, макар и основателна, бе нанесла съкрушителен удар над риболовците като Круз. Той имаше да плаща сметки, от онези сметки, които пристигаха с оголен нож, ако изплащането се забавеше.

Той се загледа в мрежата, опитвайки се да прецени пълнотата ѝ. Мрежата на мрежите, както я наричаше Лоло. Трюмът на „Сан Мигел“ бе пълен само до една четвърт; тази мрежа щеше да го запълни на една трета, може би най-много до тридесет и пет процента. Подир това капитанът се зае да пресмята капацитета на семейния си траулер (самият капацитет му бе известен отдавна, но трябваше да бъдат взети предвид проблемите с течовете и помпите). Нямаше смисъл да напълва корабчето до пръсване, ако това само щеше да го отнесе към дъното. Освен това трябваше да включи цената на горивото и храната за това пътуване. И поправките, които щяха да направят във Фиджи. И подкупите, за да се уверят, че никой няма да ги докладва.

И пренасянето на улова до мястото на срещата в открито море с индонезийския траулер, който щеше да вземе товара им, за да прикрие произхода му. Индонезийците също получаваха дял.

Круз разтревожено поклати глава. Що за свят беше този, където дори късметът причиняваше тревоги? Но пък той не биваше да се проявява като неблагодарник. Всевишният му беше помогнал, защото Той помага на онези, които си помагат сами.

Круз никога не би навлязъл толкова навътре, ако не бяха всички онези хеликоптери и катери, които претърсваха за нелегални риболовни съдове като неговия. А какво всъщност означаваше нелегални? Нима ловът на риба сред Божия океан можеше да бъде нелегален? Източните тихоокеански води бяха единственото място, където той можеше да опита, а рисковете и разходите продължаваха да се трупат. Често му се присънваше, че се дави, а сестра му казваше, че той се дави не във вода, а в дългове. Като цяло уместно сравнение.

Загледан в мрежата, която изтегляше пореден улов риба тон, той кимна на себе си. Рискът се оправдаваше. Тази операция щеше да му позволи да остане в бизнеса поне още един сезон. Трябваше. Налагаше се. Стига двигателите да не се повредяха. Стига онези от „Грийнпийс“ да не си навряха носовете. Стига да не му навлечаха някакви големи глоби. Стига да подкупеше правилните хора. Толкова много условности. Но пък хиляди поколения бяха се изхранвали от морето; Круз нямаше да позволи да бъде изтласкан на сушата.

Капитанът погледна към облаците, струпващи се в далечината. Чудати облаци. Те приличаха на димен кръг с диаметър цели километри.

Един от моряците се обърна към него и посочи към небето.

— Бениньо!

Круз кимна.

— За времето аз ще се тревожа. Вие приберете рибата.

Той знаеше, че за тази част от океана не се предвиждат бури. И сателитните снимки, разглеждани сутринта, не бяха показали нищо.

Круз се отдръпна обратно в рубката. Матапанг, упоритият помощник-капитан, се появи от отсрещния люк.

— Мат, къде беше? Изпратих да те повикат преди петнадесет минути.

— Не мога да зарязвам работата си при всяка твоя приумица.

— Какво му е на левия двигател?

Заместникът се навъси.

— Той тепърва ще ни създава проблеми. Мисля, че е валът. Но за момента ще издържи. — Матапанг посочи през прозореца. — Това държиш ли го под око?

Круз отново се обърна към хоризонта. Там облаците неочаквано бяха почернели. Само в рамките на секунди на няколко километра от тях изникваше буря.

— Господи Исусе!

Моряците на палубата бяха изоставили работата си и също крещяха към облаците.

През живота си Круз не бе виждал нищо подобно. Това приличаше на някакъв малък тайфун. А морето оставаше спокойно, цялата вихрушка се ограничаваше в небето, като огромен чук, стоварващ се върху наковалнята на морската повърхност. Пред очите му облаците се въртяха, издигаха се към стратосферата и ставаха все по-тъмни.

— Какво е това?

Заплашителни мълнии блеснаха сред облаците. Последва ги грохотът на гръм.