Даниел Суарес - Прилив

— Внимавай къде стъпваш, Джон. Още малко остава. Гледката ще си заслужава…

Тогава и този образ изчезна. Стената остана празна. Нещо бе изчезнало от нея, за да остави празнота. Нечия смърт.

— Ще унищожавам всеки спомен, който се отличава от поисканото.

Грейди се задави от мъка и отчаяно се опита да не си припомня скъпите си мигове. Сякаш нарочно те изникнаха в мислите му.

— Престани!

— Ти току-що изгуби още един спомен.

— Моля те, престани!

— Припомни си момента на вдъхновение. Времето, в което за първи път си помисли за гравитационното огледало.

Той се бореше, изпълвайки ума си с празни мисли — птици, огради, скучни прожекции от колежа — всичко, за което си помислеше, веднага изчезваше. Грейди болезнено изохка, защото пипалата се свиха по-силно около ребрата му.

— Не си причинявай това, Джон. Накрая няма да остане нищо освен онова, което искам. Дори волята ти да се съпротивляваш ще изчезне.

Умът му неволно се докосна до един от малкото щастливи спомени от детството — до осмия му рожден ден, когато чичо Андрю му бе дал стария си компютър.

И споменът изчезна. Нещо изчезна. Болезнена празнота оставаше на мястото на нещо важно. Нещо ключово за същността му.

Но в един момент той осъзна нещо. Взе решение.

Грейди започна да си припомня най-мъчителните моменти от пленничеството си. Образите изпълниха стената. Някогашните му дрезгави писъци изпълниха въздуха. Тези спомени останаха неизтрити. И продължаваха да се повтарят.

— Изтрий това, шибаняко…

— Умен си, Джон. Но нали това е причината да се намираш тук.

Грейди си припомни един ужасяващ момент, в който центровете на болката в мозъка му бяха стимулирани с илюзията за обгаряне жив.

Стената се изпълни с мъчителни образи. Тези спомени оставаха.

— Спомняш ли си как се научи да се съпротивляваш на болката, Джон?

Да, той помнеше.

Но в следващия момент вече бе забравил.

Тогава адът започна отначало; отново и отново той изгаряше жив. Образът върху стената изчезна; писъците му изпълниха стаята.

— Не си спомням имената на родителите си. Не си спомням лицата им. Какво си сторил с родителите ми?

— Тези спомени вече не съществуват, Джон.

Грейди бе обездвижен над масата, с крайници, пристегнати от грубите сиви пипала. Тялото му беше покрито с рани; в някакъв забравен момент той бе отхапал връхчето на езика си… може би по под влияние на въображаемите пламъци? Или някъде по-рано?

Той не си спомняше и тези събития. Струваше му се, че тези щръкнали ребра принадлежат на нечие чуждо тяло.

— Не си спомням фамилното си име.

— Ти се справяше толкова добре. Не се отклонявай. Остани буден и си представи гравитационни вълни.

— Аз ще умра тук.

— Няма. Ние отбелязваме отличен напредък. Не трябваше да правиш това.

— Трябваше.

— Аз няма да ти позволя да се нараниш отново.

Макар и изнурен, Грейди затвори ума си.

— Ти ме нараняваш.

— Аз следвам предназначението си, също като теб.

Грейди се подготви за онова, което щеше да последва.

— Никога няма да ти позволя да ме контролираш.

— Но аз вече го правя.

Грейди се загледа в шестте пипала, изчезващи в тавана над него. В горния си край те ставаха по-дебели. Как ли функционираха? На няколко пъти той си бе задавал този въпрос. Нямаше движещи се части. На пръв поглед изглеждаха органични, но не бяха. И по никакъв начин той не можеше да им навреди.

Последното, което си спомняше, бе как се опитва да изтръгне пъпния си порт, окървавявайки меките си безноктести пръсти. Той не искаше да бъде хранен. Кръвта бе заляла всичко, а пипалата тутакси го бяха обвили в смазващ пашкул.

Сега от кръвта нямаше следи. Сякаш нищо от това не се бе случвало.

— Както и да се увреждаш, аз ще те лекувам.

Грейди се загледа в Ктхулуподобията, протягащи се от тавана. Крайниците се спускаха като корени, за да го обездвижат. Сега за пръв път той забеляза нещо различно. От тъмната цепнатина между две от основите бе изникнало по-малко пипало. Всъщност то приличаше на сива змия, която се спускаше около едно от пипалата.

Що за ужас бе това?

Грейди опита да се отдръпне, но бе обездвижен.

— Какво има, Джон?

Грейди се навъси към тавана.

— Много добре знаеш. Не го прави. Не го прави.

— Отново си въобразяваш неща, Джон. Отпусни се, докато те лекувам.

Мислите му отново се оказаха прожектирани върху стената, обичайните черно-бели образи на скенера — големи пипала, израстващи от тавана, но лишени от цвят.