Даниел Суарес - Прилив

Жената притисна ръце към тялото си и започна да смалява преднината им: войниците стояха в небрежни пози. Четирима от тях се носеха един зад друг, онези най-отпред падаха редом, а транспортната капсула стоеше под тях. По време на приближаването си Алекса можа да види, че войниците са оборудвани със стандартно въоръжение: гравитационни оръдия и дезинтегриращи пистолети, инфрачервени лазери и психотронни оръжия. Достатъчно огнева мощ, за да я заличат няколкократно, особено след като тя носеше обикновен тактически костюм. Техните брони можеха да понесат попадение от двадесетмилиметрово оръдие, без дори да се зацапат особено.

Но пък тя винаги можеше да използва кинетичната им енергия…

Алекса се приближи до най-крайния войник точно когато една ниша изникваше в стената край тях. Тя се изравни с него и го блъсна към стената.

Преди той да е успял да коригира падането си или дори да реагира, каменната стена политаше към него. При скорост от сто и деветдесет километра в час диамантоидният шлем се блъсна като билярдна топка. Алекса пренастрои гравитацията си точно навреме — стената прелетя на сантиметри от лицето ѝ.

Заради рева на насрещния въздух никой от останалите не беше чул. Един бърз поглед назад ѝ показа, че тялото на блъснатия войник все още се носи зад нея, обгърнато от собствената си гравитация, само че бе започнало да се блъска в стените.

Рано или късно този падащ труп щеше да представлява проблем…

Алекса отново притисна ръце и се насочи към следващия клонинг. Този път тя се изви назад и го изрита към една каменна опора, отскачайки обратно към средата на прохода, за да се предпази от отхвърчалите камъни. Отломките почти веднага попаднаха в неговото гравитационно поле и полетяха заедно със застиналото тяло.

Това също представляваше отложен проблем.

В третата си атака Алекса се хвърли с главата напред към краката на пореден войник, с което го запрати в друга сервизна ниша. За момент той остана заклещен там: преди останалите две тела да го блъснат и повлекат със себе си.

Тя прецени, че ѝ остават не повече от петнадесетина секунди, затова се постара да си придаде колкото се може по-аеродинамична форма, докато блъскаше четвъртия войник в стената. Сблъсъкът откърти метална тръба.

Забелязала светлина пред себе си, Алекса намали гравитационното си поле и погледна назад, за да избегне понеслите се тела и отломки. При преминаването си край нея те предизвикаха изкривяване: наложи ѝ се да се оттласне от стената, та да заобиколи поредната опора.

След миг тя вече се намираше зад понеслите се отломки и насочи гравитацията си с пълна сила в противоположна посока. Скоростта ѝ спадна бързо; близо до неподвижност Алекса изключи гравитационното отразяване и спря, застанала насред тунела. Хубаво беше, че тук така и не бяха положени релси. По пода личаха следите от някогашни транспортни коли.

Тя погледна напред и видя, че двамата пътуващи най-отпред са спрели и оставят транспортната капсула на земята, пред входа на подземния комплекс. Точно по време на обръщането им четирите трупа на колегите им и отломките се блъснаха в тях и ги запратиха към стената, където двамата останаха притиснати от гравитационните полета на мъртвите. Ето че телата бяха достигнали дъното на дългия три километра кладенец.

Алекса приготви позитронния си пистолет и преодоля последните сто метра пеш. В светлините пред входа на шестнадесети тунел тя получи възможност да се убеди, че и двамата войници са неподвижни — изглежда, неочакваният сблъсък бе строшил черепите им. А може би бяха изгубили съзнание.

Тя прибра оръжието си и притича към лъскавочерната капсула. Последната лежеше преобърната, затова Алекса я извъртя и отвори контролния панел, където удари за отваряне. Със съскане капакът започна да се издига.

Вътре лежеше Джон Грейди, пристегнат с колани и заспал. Алекса започна да го удря по лицето.

— Ставай, Джон! Събуди се!

Грейди отвори очи и направи опит да повдигне ръце.

— Какво? Какво става?

Тя го сграбчи за яката на ризата. Грависът му го нямаше.

— Аз съм, Алекса. Трябва да се размърдаме.

Той кимна, макар и все още объркан, и бавно се надигна.

— Къде сме? — попита Грейди, като се оглеждаше.

— Край един от входовете на главната квартира на Бюрото. Тук има охрана, но главният изкуствен интелект се съгласи да ни помогне.

— По-бавно. Позволи ми да се опомня. — Той се сепна при вида на шестимата бронирани войници, притиснати към стената. Под влиянието на гравитационните им полета кръвта се събираше под необичаен ъгъл. — Какво по…