Даниел Суарес - Прилив

Обгорелите останки от барака послужиха за прикриване на приближаването ѝ. Бетонната повърхност на портата се виждаше ясно от тази позиция. Сега на Алекса оставаше единствено да чака — около петнадесет минути, поне според показанията на новия брояч, изникнал върху визьора.

Тя долови нечий писклив, смутен глас. Необичайно острият ѝ слух можа да различи отделни думи.

— … го взе. Какво да правим? Ти питаш какво да правим. А аз не мога да ти отговоря. Не мога, Мариел. Не мога.

Бъбренето продължи още минути. Възрастен чернокож мъж бавно крачеше сред опустелите тротоари — сред изоставило го общество.

Той съпровождаше походката си с размахване на ръце. И накуцваше.

— Не можах. Не можех. Знаеш, че не мога. Защо не ме оставяш?

Алекса изви очи към брояча.

— Аз им платих! Платих им! — Сега старецът бавно се отправяше сред полето.

Тя започна да се оглежда за нещо, което да хвърли, за да подплаши и прогони натрапника.

Но точно в този момент екипът се появи, безшумно спускайки се от небето. Само след миг на мястото на неотдавнашна празнота стояха шестима от служителите на БКТ в лъскавочерни брони. Със себе си те носеха транспортна капсула, понесена като ковчег. Повърхността на защитните им костюми поглъщаше цялата светлина. Те приличаха на празнини сред мрака!

Бездомният стоеше вцепенен на метри от тях. Защо те не бяха прегледали местността, преди да се спуснат? Нима бяха толкова глупави? Или просто не им пукаше?

Един от тях посочи с глава към стареца. Останалите се извърнаха.

Мъжът повдигна трепереща ръка.

— Виждам ви, сатани! Оръдия на нечистия!

Служителите се засмяха. Един от тях насочи оръжието си; ярък лъч светлина съедини дулото и тялото на тъмнокожия. Изстрелът бе съпроводен със звук, наподобяващ разкъсване.

Ярък приплам започна да се разпростира по тялото на бездомника. Мъчителният му крясък остана недовършен, плът, кости и дрипи се превърнаха в пепел. На мястото му оставаше обгорено петно сред тревата.

Десантниците се засмяха.

— Хубав прицел, Гама.

Алекса гневно бе присвила очи.

Бетонът под краката на служителите неочаквано изгуби плътността си; те започнаха да потъват.

Това бе знак, че асансьорът е започнал да се спуска: в началото на новото хилядолетие прикритието му бе обновено с постоянна холопрожекция. Алекса знаеше и друго: скоро след спускането му двойни защитни врати ще се съединят над главите на пътуващите.

Веднага щом върховете на шлемовете изчезнаха под ръба на холообраза, Алекса скочи и задейства грависа си, за да пропадне към асансьорната шахта — през мнимия бетон и сред мрак.

Системите на шлема ѝ преминаха в режим на нощно виждане почти мигновено. Клонингите продължаваха да се спускат, а двойните защитни врати вече се затваряха, за да не оставят празнина след спускането на платформата. Жената успя да се промъкне в последния момент; озовала се отвъд, тя побърза да намали гравитацията и остана да виси три метра над главите им. И да се надява, че никой от тях няма да погледне нагоре.

За щастие, те изглеждаха уморени. Гласовете им тя не можеше да чуе, защото те разговаряха по вътрешна к-връзка. Но можеше да предположи, че влизането в скрития проход ги е накарало да се чувстват в безопасност и да смятат мисията си за приключила.

Асансьорът се спуска в продължение на тридесет метра, преди да спре. Служителите веднага грабнаха транспортната капсула и „пропаднаха“ в отвора на тунела. Това позволи на Алекса да се спусне по-бързо и да ги последва в прохода.

А там се оказа, че спомените ѝ са верни: коридорът скоро отвеждаше до тунела на метрото и платформа от зелени блокове. Още преди години Бюрото бе внесло изменения, за да позволи придвижването на машини — на мястото на релсите се издигаше рампа. Всичко бе покрито с прах. Тунелът изглеждаше впечатляващо, но в това нямаше нищо необичайно: това беше типично за Съединените щати от началото на миналия век.

Този проход се простираше директно към центъра на града, на три километра. Войниците вече набираха преднина, несъмнено нетърпеливи да се приберат в базата и да получат възнаграждението си за добре изпълнена задача. Те пропадаха в тунела като в огромен кладенец, понесли капсулата със себе си.

Алекса прекоси платформата и се понесе след тях.

Следващият ѝ ход не бе известен и на нея самата. Те притежаваха тежки брони и оръжия — за разлика от нея.

Показанията на дисплея потвърдиха предположението ѝ: войниците падаха с равновесна скорост. Скорост от петдесет и три метра в секунда, което означаваше, че Алекса разполага с приблизително шестдесет секунди, за да прецени какво да прави. След това войниците щяха да са достигнали входа на самия комплекс, където тя нямаше да има къде да се скрие.