Астрид Линдгрен - Кале Бломквист по следите на отвлечените

— Няма проблем — обеща тя.

Расмус тичаше към болницата. Той знаеше пътя, беше посетил там веднъж Ник. Вилата на главния лекар беше до самата болница. „Частна собственост“ и „Внимание, зло куче“ пишеше на табелите до вратата. Но за щастие Расмус не можеше да чете и влетя направо в градината. Астор си лежеше в колибката. Той изръмжа злобно като видя Расмус и Расмус се закова на място. Той беше разбрал поръчението си съвсем погрешно. Смяташе, че е негов дълг да занесе Великия Мумрих в главната квартира. Но как да го стори, когато това куче ръмжи така срещу него? Расмус се огледа за помощ и за свое облекчение видя, че към него приближава един чичко. Същият чичко впрочем, който оперира Ник.

Доктор Халберг беше се запътил към болницата, когато видя малкия рицар на Бялата роза пред колибката на Астор. Той, естествено, не знаеше, че има пред себе си рицар, защото тогава може би щеше да прояви повече разбиране. Вместо това той здравата се разгневи и ускори крачка, за да нахока нахалното хлапе. Но Расмус, който живееше с вярата, че не само гангстерите, но и главните лекари са добри хора, вдигна умолителен поглед право към строгото му лице и каза:

— Виж сега, не може ли да махнеш оттам кучето, за да взема Великия Мумрих!

И понеже докторът не направи веднага това, за което го бе помолил, Расмус го хвана за ръка и го поведе към колибката на кучето.

— Хайде, побързай, моля те — подкани го той. — Имам спешно поръчение!

— А, така ли? — каза доктор Халберг и се засмя.

Той най-сетне позна Расмус — това беше малкото момче, което беше отвлечено с баща си и за което писаха толкова много във вестниците.

— Не искаш ли да дойдеш с мен и да кажеш добър ден на Ник? — попита го докторът.

— Да, но едва след като взема Великия Мумрих — отговори твърдо Расмус.

Ник научи всичко за Великия Мумрих. Той дори можа да го види. Расмус му го бутна горд под носа. И нададе бойния вик, за да чуе Ник как звучи.

— Сега и аз съм Бяла роза, разбираш ли, Ник? — обясни Расмус. — Преди малко положих клетва.

Ник го гледаше в очите с обожание.

— О, да, и по-хубава бяла роза те едва ли ще имат — заяви той доволен.

Расмус го погали по ръката.

— Добре че вече не спиш, Ник — каза той.

Ник също се радваше, че вече не спи. Сигурно щеше да мине доста време преди да напусне болницата. Но поне знаеше, че ще оздравее и все някак ще се справи с онова, което го очакваше след това. Както доктор Халберг, така и професорът бяха обещали да му помогнат, доколкото могат. Така че Ник гледаше спокойно към бъдещето.

— И добре че вече не ти тече кръвта — добави и посочи ризата на Ник, по която нямаше кървави петна.

Ник беше на същото мнение. Той още не беше боледувал и изпитваше дълбокото страхопочитание на обикновените хора към забележителните умения на лекарите. Например преливането на кръв. Искаше да разкаже за това на Расмус — как вземат кръв от друг човек, за да му я прелеят, защото беше загубил много кръв на острова.

— От друг гангстер ли я взеха? — попита Расмус. И той беше на мнение, че лекарите си измислят много странни неща.

Но после внезапно той се разбърза. Всъщност не би трябвало да прави посещения в болницата, когато е зает с Войната на розите. Той стисна Великия Мумрих в ръката си и изтича към вратата.

— Чао, Ник — викна той, — пак ще дойда при теб.

И преди Ник да успее да отговори, вече беше изчезнал.

— Чао, зайче-байче — прошепна Ник тихо на себе си.

Кале, Андерс и Ева-Лота все още заседаваха на тавана. Пекарят Лизандър тъкмо беше донесъл прясно изпечени канелени кифлички.

— Всъщност изобщо не ги заслужавате — измърмори той, — след всички ядове, които ни създавате. Но… — и той погали Ева-Лота по главата, — като се замисля, всъщност ви се падат по няколко.

Той отново се върна в пекарната, а след миг отвън отекна страховит боен крясък. Рицарят Расмус, изпратен на разузнаване, се връщаше. Той се изкатери по таванската стълба като вдигаше шум за цяла войска.

— Ето го — рече той и хвърли Великия Мумрих на пода.

Кале, Андерс и Ева-Лота се вторачиха в него. После се вторачиха във Великия Мумрих. А после започнаха да се смеят.

— Бялата роза си има тайно оръжие — призна Андерс. — Имаме си Расмус!

— Сега Червените могат да си умрат от яд — каза Кале.

Расмус ги огледа неспокойно един по един. Те на него ли се смееха? Дано да не беше объркал нещо?

— Добре ли се справих? — попита той боязливо.

Ева-Лота го перна по носа.

— Да, Расмус — каза тя и му се усмихна мило. — Справи се блестящо!