Астрид Линдгрен - Кале Бломквист по следите на отвлечените

— Сега вече можеш да ни кажеш къде са, хайде — настоя любопитната Ева-Лота.

Кале се подсмихваше загадъчно.

— Познай сама! В скрина на тавана на пекарната, естествено.

Ева-Лота кресна възмутена:

— Ти добре ли си? Я си представи, че червените са ги откраднали… тогава какво ще правим?

За миг Кале наистина се притесни. Но само за миг.

— Е, какво пък! — отвърна спокойно той. — Тогава ще си ги откраднем обратно.

— Да — намеси се с готовност Расмус. — Ще нададем боен вик и ще ги откраднем обратно. И аз ще стана Бяла роза, тате!

Това сензационно съобщение не успокои много професора.

— Кале, благодарение на теб ще доживея до бели коси — казва той. — Наистина, цял живот ще съм ти благодарен и задължен, но казвам ти, ако документите са изчезнали…

Полицаят Бьорк го прекъсна:

— Не се вълнувайте, господин професоре! Щом Кале Бломквист казва, че ще получите книжата си, значи ще ги получите!

— А сега и целият Калвьо изчезна — установи Андерс и се изплю в развълнуваната вода зад кила.

— А пък Ник спи ли спи, спи ли спи — каза Расмус.

Добрата стара главна квартира — никой никога не е имал по-хубава главна квартира от Белите рози! Таванът на пекарната е широк и удобен и там са складирани толкова хубави неща. Както катеричките си носят всичко в гнездото, така и Белите рози са натрупали тук в течение на годините всички свои скъпоценности. Стените са украсени с лъкове, щитове и мечове. На централната покривна греда виси трапец. Топки за тенис, боксови ръкавици и стари списания събират прах по ъглите. А до стената е олющеният скрин на Ева-Лота, в който Белите рози са скрили тайното си ковчеже с реликви. В тази съкровищница са книжата на професора. По-точно: бяха. Защото те току-що му ги върнаха, тези скъпоценни документи, които бяха причинили толкова грижи и страдания и в бъдеще щяха да лежат на сигурно място в надежден банков сейф.

Не, червените не ги бяха отмъкнали, опасенията на Ева-Лота се оказаха неоснователни.

— Но ако имахме подозрение, че книжата са във вашия скрин, ние непременно щяхме да ги пренесем в нашата главна квартира — увери ги Сикстен, когато рицарите на Бялата и Червената роза обсъждаха приключенията от последните дни. Те седяха в градината на пекаря, на склона към реката, а Андерс придружаваше страховития си разказ с бурни жестове и големи приказки.

— Откак висях в храста на крепостната стена не сме имали нито една спокойна минута — изпъшка той.

— Вие сте късметлии — рече огорчено Сикстен. — Защо тези гангстери не пристигнаха няколко минути по-рано, когато ние минавахме покрай вилата на Еклунд?

— Може би и те са били късметлии — обади се Ева-Лота. — Горкият Петерс, ако си имаше работа с вас, сигурно сам щеше да се предаде на полицията.

— Ти бой ли искаш? — разгневи се Сикстен.

Това беше първата вечер след завръщането. Оттогава минаха няколко дни. А сега Белите рози са се събрали в главната квартира на тавана на пекарната. Застанал пред тях, предводителят им оповести с могъщия си глас:

— Един благородник и смел воин днес ще бъде обявен за рицар на Бялата роза. Боец, чието име буди страх надлъж и нашир: Расмус Расмусон — излез напред!

Прославеният боец излезе напред. Той бе мъничък и не изглеждаше много страшен, но на челото му гореше огънят на въодушевлението, който отличава рицарите на Бялата роза. Той вдигна поглед към предводителя. Тъмносините му очи светеха от щастие, защото в този миг се сбъдваше негово съкровено желание. Най-сетне той щеше да стане рицар на Бялата роза, най-сетне!

— Расмус Расмусон, вдигни дясната си ръка и произнеси свещената клетва! Закълни се, че отсега нататък ще бъдеш верен на Бялата роза, че няма да издаваш тайни и ще преследваш Червените рози, които си пъхат носа навсякъде.

— Ще се опитам — покашля се Расмус Расмусон. Той вдигна ръка и започна: — Кълна се, да бъда вовеки веков Бяла роза и да издавам всички тайни, и да си пъхам носа навсякъде, пфу, как беше, кълна се де.

— О, абсолютно му вярвам, че ще издава всички тайни — прошепна Кале на Ева-Лота. — Не познавам друго хлапе с такъв талант да казва точно това, което не трябва да казва.

— Да, но иначе си го бива! — защити го Ева-Лота.

Расмус гледаше предводителя в очакване. Какво ли щеше да се случи сега?

— Хм, не го каза съвсем правилно — намръщи се Андерс. — Но няма значение, Расмус Расмусон, сега трябва да коленичиш!

Расмус падна на колене на мръсния под. О, той беше толкова радостен, че му се щеше да погали старите греди! Скоро това тук щеше да бъде и негова главна квартира!