Астрид Линдгрен - Кале Бломквист по следите на отвлечените

Андерс има добър слух, той чува първи.

— Чувам нещо — обажда се той. — Много бих се изненадал, ако не е моторна лодка.

Другите се ослушват. Наистина — някъде откъм залива долита съвсем леко пърпорене. В този пущинак, който изглежда забравен от бога и хората, слабото пърпорене е първият звук, който нахлува от външния свят. През петте дни, откак са на острова, децата не са видели нито един чужд човек, нито една моторна лодка, нито дори и сал с рибар. Но сега там някъде навътре във фиорда се чува моторница. Дали идва при тях? Кой знае?

Тук има толкова много заливи, че е напълно възможно лодката да се е запътила в друга посока. Но щом така и така се е появила, не може ли да изтичат по кея и да изкрещят с пълно гърло: „Елате тук, елате тук, преди да е станало твърде късно!“. Ами ако е само малка компания, тръгнала на излет, която ще премине с моторницата покрай острова, ще им помаха и ще продължи, и никой от смеещите се хора вътре изобщо няма да се сети да дойде и попита какво става тук?

С всеки изминал миг неизвестността и напрежението стават все по-непоносими.

— След всичко което преживяхме, никога вече няма да бъдем същите — казва Кале.

Другите не го слушат. Те не чуват нищо друго освен пърпоренето откъм залива. То идва все по-близо. Скоро ще могат да видят лодката далеч, далеч в морето. Лодките — защото са две!

Но от гората също идва някой. Това е Петерс. Зад него са Блом и Сванберг. Те тичат към самолета, сякаш е въпрос на живот и смърт. Може би също са чули моторниците и се страхуват. Ник и Расмус не се виждат. Това означава ли — не, децата не смеят да мислят какво може да означава това! Очите им проследяват Петерс. Той е стигнал до самолета, сега се покатерва в кабината при професора. За Блом и Сванберг очевидно няма място.

— Скрийте се в гората! Довечера ще ви вземем!

Пропелерът се върти. Хидропланът се плъзга по водата, после започва да се издига и Кале дъвче от вълнение устните си. Сега ще стане ясно дали саботажът му е бил успешен. Самолетът се върти в кръг по водата. Само в кръг. Но не се издига. Накланя се тежко на една страна, накланя се все по-силно и после се преобръща.

— Ура! — крещи Кале, забравил всичко друго. Но после се сеща за професора, който също е в самолета и като вижда, че самолетът потъва, става неспокоен. — Елате! — вика той на другите.

И те изскачат от храстите, малки диви бойци, които дълго са чакали в засада.

Самолетът е потънал отсреща в пролива. Той вече изобщо не се вижда. Но във водата плуват хора. Кале брои развълнувано. Да, трима са.

Внезапно моторниците пристигат. Моторниците, които те почти бяха забравили. И, о, мили боже, кой е този, който стои най-отпред в първата лодка?

— Чичо Бьорк! Чичо Бьорк! Чичо Бьорк! — Те крещят така пронизително, че едва не им се скъсват гласните струни.

— Ох, чичо Бьорк е — хълца Ева-Лота, — ох, добре че най-сетне е тук!

— И колко много полицаи води със себе си! — крещи въодушевен и безкрайно облекчен Кале.

Отсреща в пролива настава голяма суматоха. Те виждат само бъркотия от униформи и спасителни пояси, които някой хвърля във водата, и хора, които някой изтегля от водата. Двама такива човека, които изтеглят от водата. Но къде е третият?

Третият плува към брега. Той изглежда не иска помощ. Очевидно смята да се спаси сам. Една моторна лодка тръгва след него. Но човекът има доста голяма преднина. Ето че вече достига пристана. Изкатерва се горе и се затичва с дълги скокове право към мястото, където са Кале, Андерс и Ева-Лота, а краката му джвакат в обувките му. Децата отново са се скрили зад храстите, защото човекът срещу тях е отчаян и те се страхуват от него.

Ето го вече съвсем до тях, те могат да видят очите му, пълни с гняв, разочарование и омраза. Той обаче не вижда нищо. Не вижда малкия боен отряд зад храстите. Не предполага, че най-заклетите му врагове са в непосредствена близост до него. Когато изтичва край тях, пред него се протяга един тънък, кокалест момчешки крак. С отчаяно проклятие Петерс се премята през глава в бурените. И ето ги сега върху него, враговете му, всичките трима наведнъж. Те се нахвърлят върху зашеметения беглец, сграбчват ръцете и краката му, притискат главата му в пясъка и реват:

— Чичо Бьорк, чичо Бьорк, бързо, помогни ни!

И чичо Бьорк идва. Естествено. Никога досега той не е оставял в беда своите приятели, смелите рицари на Бялата роза.

Дълбоко в гората, в мъха лежи по гръб един мъж. До него е клекнало едно малко момченце и плаче.