Астрид Линдгрен - Кале Бломквист по следите на отвлечените

— Ник, кръвта ти тече — казва Расмус. Върху ризата на мъжа има червено петно, което става все по-голямо. Расмус го сочи с мръсното си пръстче. — Пфу, колко е лош този Петерс! Той стреля ли по теб, Ник?

— Да — отговаря Ник и гласът му е толкова слаб и странен. — Да, той стреля по мен… но ти не плачи… важното е, че ти си здрав!

Той е един беден, глуповат моряк и лежи сега там и знае, че ще умре. Но е щастлив. Толкова глупости е направил през живота си, и сега се радва, че последното му дело е добро и справедливо. Той спаси Расмус. Не може да си спомни как се озова легнал тук, но знае, че се опита. Помни, че тича с всички сили, докато сърцето му се изду като ковашки мях и той усети, че не може повече. Помни, че притискаше Расмус към себе си, когато го улучи куршумът и той падна на земята. А Расмус изтича като подплашено зайче между храстите и се скри. Сега обаче той отново е при Ник, а Петерс е изчезнал. Той внезапно много се разбърза. Явно не смееше да остане по-дълго и да търси Расмус. Затова сега са сами двамата. Хлапето, което седи до него и плаче, е единственото същество, към което Ник се е привързвал през живота си.

Той сам не разбра как се стигна дотам. Не помни как започна — може би още тогава, в първия ден, когато Расмус получи своя лък и прегърнал в знак на благодарност крака на Ник, каза:

— Според мен, ти си много, много добър, мъничък Ник!

А сега Ник има голяма грижа. Как да отпрати Расмус оттук, при другите? Нещо трябва да се е случило там долу при пристана. Самолетът не излетя, а онази моторница сигурно означава нещо. Той чувства, че краят на тази отвратителна история наближава и с Петерс е свършено — също както със самия него. Ник е доволен. Но ще бъде още по-доволен, ако Расмус се върне по най-бързия начин при своя баща. Едно малко дете не бива да стои в гората и да гледа как умира човек. Ник иска да спести това на приятелчето си, но не знае как да го убеди. Не може просто да му каже: „А сега трябва да вървиш, понеже старият Ник ще умре и иска да е сам, иска да си лежи тук сам, доволен, че ти отново си свободно, щастливо момче, което може да си играе с лъкове и корабчетата от брезова кора, които Ник е издялал за теб!“. Не, не може да му каже това!

Расмус го прегръща през шията и му говори нежно:

— Хайде, малък Ник, трябва да вървим! Ще отидем при моя татко!

— Не, Расмус — казва с мъка Ник, — не мога да стигна дотам. Аз трябва да остана тук. Но ти върви — искам да вървиш!

Расмус издава напред долната си устна.

— Представи си, че аз пък не искам — казва той твърдо. — Ще чакам, докато тръгнеш с мен. Разбра ли сега!

Ник не отговаря. Няма повече сили, а и не знае какво да каже. Но Расмус забива нос в страната на Ник и шепне:

— Защото аз толкова много те обичам…

Ник плаче. Не е плакал от дете. Но сега плаче. Защото е толкова изморен и защото за пръв път в живота му някой му казва, че го обича.

— Значи така? — казва той задъхано. — Значи все пак можеш да обичаш един стар гангстер?

— Да, но аз мисля, че гангстерите са добри — уверява го Расмус.

Ник събира последните си сили.

— Расмус, сега трябва да правиш каквото ти казвам. Върви при Кале, Андерс и Ева-Лота. Нали искаше да станеш Бяла роза? Искаш нали?

— Е, да… обаче…

— Виждаш ли! Тогава върви! Струва ми се, че те вече те чакат!

— А ти, Ник?

— Аз съм си добре тук в тревата. Ще остана тук и ще си почина, пък и искам да послушам как пеят птичките.

— Но… — започва Расмус. Тогава той чува в далечината гласове. Някой вика неговото име. — Това е татко — казва Расмус и се смее.

Ник отново заплаква, но съвсем тихо, обърнал глава към тревата. Да, понякога Бог е милостив към стария грешник — ето сега вече Ник няма да се безпокои за Расмус. Той плаче от благодарност — и защото е толкова трудно да каже сбогом на хлапето, което клечи до него в мръсния анцуг и не може да реши дали да отиде при баща си, или да остане при Ник.

— Хайде, върви и кажи на баща си, че в гората се търкаля един стар скапан гангстер — казва тихо Ник.

Расмус отново обгръща с ръце шията му и хълца:

— Ти не си стар скапан гангстер, Ник!

Ник надига с мъка ръка и погалва Расмус по бузата.

— Сбогом, зайче — шепне той. — Върви сега и стани Бяла роза, най-нежната малка Бяла роза…

Расмус чува, че отново викат името му. Той става, хлипайки, спира нерешително за миг и поглежда Ник. После тръгва бавно. Обръща се няколко пъти и маха с ръка. Ник няма повече сили да маха, но глуповатите му сини очи проследяват детската фигурка и тези очи са пълни със сълзи.