Астрид Линдгрен - Кале Бломквист по следите на отвлечените

Сега вече Расмус го няма. Ник затваря очи. Доволен е — и изморен. Най-сетне ще може да заспи.

— Валтер Зигфрид Станислаус Петерс — каза комисарят от националната полиция, — точно така! Най-сетне! Не смятате ли и самият вие, че беше крайно време да сложим край на вашите престъпления?

Петерс не отговори.

— Дайте ми цигара — каза той с неприязън.

Полицаят Бьорк отиде при него и му пъхна цигара между устните. Петерс седеше на камък край пристана. На ръцете си имаше белезници. Зад него бяха останалите, Блом и Сванберг и пилотът, който не знаеше добре шведски.

— Знаете, че от доста време сме по следите ви — продължи полицейският комисар. — Още преди два месеца засякохме предавателя ви, но преди да успеем да се намесим, вие ни се изплъзнахте. Нима се отказахте от шпионажа, за да се заемете с отвличане на хора?

— Не виждам особена разлика между двете неща — отвърна Петерс с нескриван цинизъм.

— Възможно е — кимна комисарят. — Но сега при всички случаи ще трябва да приключите и с едното, и с другото.

— Е, да, сега вероятно ще трябва да приключа с повечето неща — призна Петерс горчиво. Той дръпна силно от цигарата си. — Все пак бих искал да знам как разбрахте, че съм на Калвьо?

— Открихме това, едва когато пристигнахме тук — отвърна комисарят. — А дойдохме тук, защото един радиолюбител засякъл снощи съобщение от нашия приятел Кале Бломквист.

Петерс хвърли към Кале поглед, пълен с омраза.

— Трябваше да се сетя — каза той. — Ако бях дошъл само две минути по-рано, щях да му светя маслото! Проклети хлапета! Те са виновни за провала ми. Предпочитам да се разправям с цялата шведска полиция, отколкото с тези тримата.

Комисарят отиде при трите Бели рози, които седяха на кея.

— Шведската полиция може да бъде доволна, че има такива отлични сътрудници — каза гордо той.

Тримата сведоха скромно очи. А Кале си помисли, че те всъщност не искаха да помогнат на полицията, а само на Расмус.

Петерс смачка угарката с тока на обувката си и изруга тихо.

— Какво всъщност чакаме още? — попита той студено. — Не съм загубил нищо тук.

Един малък зелен остров между много други в синьото лятно море. Слънцето пече върху бунгалата, върху дългия пристан и всички лодки, които са вързани за него и се поклащат върху вълните. Високо над върховете на елите се носят на белите си крила чайките. От време на време някоя от тях се гмурва светкавично във водата и се появява с малка рибка в клюна. Стърчиопашката подскача все така забързано из тревите, а мравките сигурно продължават да пълзят по оня камък. Така ще бъде днес и утре и през всички дни, докато свърши лятото. Но никой няма да знае това, защото на острова няма да има никой. След няколко минути той ще остане сам със себе си, далеч от погледите им и те никога вече няма да го видят.

— Вече не виждам бунгалото на Ева-Лота — каза Кале.

Те бяха насядали в моторницата и се взираха в отдалечаващия се остров. Гледаха назад и потреперваха при спомена за преживяното. Радваха се, че най-сетне оставят зад себе си този слънчев зелен затвор.

Расмус не гледаше назад. Той седеше на коленете на баща си, загрижен, че баща му има толкова много брада на лицето си. И още нещо го безпокоеше.

— Тате, защо Ник спи посред бял ден? Искам да се събуди и да говори с мен.

Професорът хвърли загрижен поглед към носилката, на която лежеше в безсъзнание Ник. Дали някога щеше да има възможност да благодари на този мъж за всичко, което беше направил за сина му? Едва ли. Ник бе много зле, шансовете му да оцелее бяха минимални. Щяха да минат поне още два часа, докато се озовеше на операционната маса и тогава вече сигурно щеше да бъде твърде късно. Сега той се надпреварваше със смъртта. Полицаят Бьорк правеше всичко възможно, за да изтръгне и последната сила от моторите, но…

— Вече не виждам пристана — обади се Ева-Лота.

— И по-добре — каза Кале. — Но погледни, Андерс, ето я там нашата плажна скала.

— И нашето скривалище — измърмори Андерс.

— Да се спи в скривалище е страхотно, татко, повярвай ми — каза важно Расмус.

Кале внезапно се сети, че трябва да говори с професора.

— Надявам се, господин професоре, че вашият мотор още е там, където го скрихме. Дано никой да не го е откраднал.

— Някой ден ще отидем там и ще се погрижим за него — отговори спокойно професорът. — Секретните документи са ми по-голяма грижа.

— Шшшт! — прошепна Кале. — Скрих ги на сигурно място.