Астрид Линдгрен - Кале Бломквист по следите на отвлечените

Кале, Андерс и Ева-Лота остават зад храстите и гледат с ужас към гората. Какво ли става там между елите? Ужасно е да не могат да видят и да чуват само грозния глас на Петерс, който проклина и крещи и се отдалечава все по-навътре в гората.

Тогава Кале поглежда в другата посока. Към самолета. Там са професорът и пилотът, който надзирава пленника и машината. Няма никой друг.

— Андерс — шепне Кале, — дай ми твоя нож.

Андерс изтегля ножа от калъфа на колана си.

— Какво си намислил? — пита той тихо.

Кале прокарва пръст по острието на ножа.

— Саботаж! — казва той. — Саботаж на самолета. Единственото, което ми хрумва.

— Идеята никак не е лоша — шепне окуражително Андерс.

Кале се съблича.

— След около минута вдигнете някакъв шум — казва той на останалите, — за да отклоните вниманието на пилота.

После тръгва. Промъква се към пристана, като прави голяма обиколка между елите. А когато Ева-Лота и Андерс надават индианския крясък, той претичва последните метри до кея и се гмурва във водата. Правилно е преценил: пилотът се взира в посоката, от която идва крясъкът и не вижда стройното момчешко телце, което се стрелва край хидроплана.

Кале плува под кея. Съвсем безшумно, както често са тренирали във Войната на розите. Скоро достига края на пристана и се озовава под самолета. Поглежда предпазливо нагоре. През отворената врата на кабината се вижда пилотът. Кале вижда и професора, и, което е по-важно — професорът също го вижда. Пилотът продължава да се взира в храстите, без да забележи там нищо. Кале вдига ножа и прави няколко пробождащи движения във въздуха, за да разбере професорът какво възнамерява да стори.

И професорът го разбира. Той разбира също така каква ще е неговата роля в саботажа. Ако Кале смята да прави нещо с ножа по самолета, то несъмнено ще се вдигне шум, който няма да убегне на пилота. Освен ако вниманието му не бъде отклонено с някакъв по-силен шум. И професорът поема грижата за другия шум. Той започва да крещи и да тропа с крака по пода на кабината. Нека пилотът си мисли, че професорът се е побъркал — и без това е цяло чудо, че още е с всичкия си!

При първия пронизителен крясък на своя пленник пилотът подскача от изненада. Изплашил се е, защото се е случило толкова неочаквано. А после се озлобява, защото се е изплашил.

— Затваря си устата! — нарежда той с много странно произношение. Явно не знае добре шведски. Но това поне знае.

— Затваря си устата! — повтаря той още веднъж, но заради странното му произношение думите изобщо не прозвучават заплашително.

Професорът продължава да крещи и да тропа още по-силно.

— Ще вдигам шум колкото си искам! — вика той и отведнъж страшно му харесва да тропа и да шуми. Това облекчава обтегнатите му нерви.

— Затваря си устата — казва пилотът, — или ще затворя аз.

Професорът обаче продължава да крещи, а отдолу Кале работи бързо и методично. Точно пред него е левият плавок на самолета и той забива многократно ножа в металната обшивка, върти го и разширява отворите. Скоро водата започва да нахлува през множеството малки дупки. Кале е доволен от свършеното.

О, да, сега разбирам защо ви трябва неразрушимия метал, мисли си той. После се отдалечава с плуване.

— Няма ли да млъкнеш най-сетне? — разгневява се пилотът.

Този път професорът го послушва.

Четвъртък е, първи август, шест часа сутринта. Над Калвьо грее слънце, водата е синя, пиренът цъфти, тревата е мокра от роса, а Ева-Лота се е скрила зад един храст и повръща. Сигурно цял живот ще й призлява като се сети за тази утрин? Във всеки случай тя няма да я забрави, нито тя, нито останалите обитатели на остров Калвьо. Този изстрел. Някъде в гората се чу изстрел. Далеч навътре, доста далеч навътре. Но в тишината на утрото той прозвуча силно и зловещо и пукотът му отекна в ушите им толкова болезнено ясно и остро, че им призля.

Те не знаеха дали куршумът е улучил целта си. Знаеха само, че Расмус и Ник са вътре в гората с онзи ужасен човек, който беше въоръжен. И не можеха да направят нищо. Само да чакат, макар и без да знаят какво. Да чакат да се случи нещо, което ще промени това ужасно положение. Да чакат цяла вечност! Сякаш беше минал цял човешки живот. Така ли щеше да бъде винаги: ранното утринно слънце над пристана, хидропланът, който се полюлява върху вълните, една малка стърчиопашка, която подскача между цъфналия бурен, мравки, които пълзят по един камък — а те лежат по корем и чакат? А от гората не се чува нищо друго, освен тишина. Дали наистина това ще продължи цяла вечност?…