Астрид Линдгрен - Кале Бломквист по следите на отвлечените

Кале се засмя тихо в себе си. Хрумнало му беше нещо.

— Като каза „затворя“, се сетих, че ние всъщност изобщо не сме затворени. Та нали ключът е у мен! Можем да избягаме, ако искаме.

— О, небеса — изненада се Андерс. — Верно, че ключът е у теб! Но тогава какво чакаме? Хайде да изчезваме!

— Не, Кале трябва да лежи — намеси се Ева-Лота. — След такъв удар изобщо не бива да си повдига главата.

— Ще изчакаме няколко часа — реши Кале. — Ако заведем Расмус по това време в гората, той така ще ревне, че ще се чуе из целия остров. Пък и тук ще спим по-удобно, отколкото под някой храст.

— Така умно говориш. Човек би помислил, че мозъкът ти отново функционира — възхити се Андерс. — Знам какво ще направим. Първо ще поспим няколко часа, а после към пет изчезваме. А след това остава само да се надяваме, че морето ще се успокои. Някой от нас ще трябва да преплува до континента и да доведе помощ.

— Да, иначе бягството ни ще е безсмислено — съгласи се Ева-Лота. — На този остров не бихме могли да се крием дълго. Знам как е с Расмус в гората — и то без храна.

Андерс пропълзя в спалния си чувал, който Ник снизходително му беше върнал.

— Закуската да ми се донесе точно в пет часа — в леглото — разпореди се той. — А сега искам да спя.

— Лека нощ — изпъшка Кале. — Имам предчувствие, че утре ще се случат разни неща.

Ева-Лота си легна на кушетката. Тя вдигна ръце под главата си и се втренчи в тавана, където бръмчеше една глупава муха и всеки път, щом се блъснеше в дъските, вдигаше лек шум.

— Впрочем, на мен Ник ми харесва — заяви тя. Сетне се обърна на една страна и духна свещта.

Остров Калвьо, на трийсет и пет километра южно от Клайнкьопинг е голям само за онзи, който се лута из гората и търси едно малко скривалище някъде между скалите. За този, който приближава със самолет, островът е само една малка, малка зелена точка в синьото море, осеяно с множество подобни зелени точки. Някъде далеко, много далеко, тъкмо в този момент към малкия остров, загубен между многото подобни на него в морето, излита самолет. Самолетът има мощни мотори и се нуждае само от няколко часа, за да достигне целта си. Те бръмчат непрестанно и монотонно, тези мотори, и скоро откъм Калвьо може да се чуе равномерно боботене, което се засилва и се превръща в гръмотевичен тътен, щом машината започне да се спуска в пролива.

Бурята е стихнала и вълните в залива се разбягват кротко, когато самолетът преминава над водната повърхност с последна оглушителна канонада и спокойно каца точно пред пристана.

Тогава най-сетне Кале се събужда. И в същия миг разбира, че грохотът не идва от Ниагарския водопад, който е сънувал, а от самолета, който ще отнесе Расмус и професора.

— Андерс, Ева-Лота! Събудете се!

Звучи толкова отчаяно, че веднага изхвърля другите от леглата.

В същия миг те проумяват размерите на бедата. Сега би трябвало да са магьосници, за да успеят да се измъкнат навреме. Кале хвърля поглед към часовника и събужда Расмус. Едва пет е. Що за нова мода да се пристига два часа преди уговореното време!

Расмус е уморен и не иска да става, но тях вече не ги е грижа за неговите протести. Ева-Лота му навлича грубо анцуга, а той съска като разгневено котенце. Андерс и Кале стоят до тях и от нетърпение подскачат на място. Расмус се отбранява, но накрая Андерс го хваща за главата и прошепва:

— Изобщо не си въобразявай, че такъв ревльо като теб би могъл да стане Бяла роза!

Това помага. Расмус се укротява, а Ева-Лота бързо и съсредоточено му обува гуменките. Кале се навежда над него и казва с подкупващ тон:

— Расмус, пак ще бягаме! Може съвсем скоро отново да се озовем в хубавото малко скривалище — нали си спомняш. А сега трябва да тичаш, с всички сили!

— Това вече сме го чували — изпъшква Расмус. Така казваше баща му. — Тази идея ми е позната!

Най-сетне са готови. Кале тича към вратата и се ослушва напрегнато. Но всичко е съвсем спокойно. Изглежда пътят е свободен. Той бърка в джоба на панталона си за ключа. Търси и търси…

— Неее — простенва Ева-Лота, — само не ми казвай сега, че си загубил ключа!

— Тук трябва да е — казва Кале, толкова развълнуван, че ръцете му треперят. — Тук трябва да е.

Но колкото и да рови, джобът му си остава все тъй празен. Той никога не е бъркал в нещо тъй празно, както този джоб. Андерс и Ева-Лота мълчат. Дъвчат си ноктите и чакат.

— Може да е изпаднал, докато са ме носили вчера — ядосва се Кале.

— Да, защо пък да не е изпаднал — кимва Ева-Лота ожесточено. — Какво друго би могло да се очаква при този наш късмет.