Астрид Линдгрен - Кале Бломквист по следите на отвлечените

— Как можеш да бъдеш толкова несправедлив, господин Петерс — каза той. Кале чуваше тънкото му самоуверено гласче така ясно, сякаш беше в стаята. — Толкова си несправедлив. Ник не е виновен за това, че аз заключих стаята и изхвърлих ключа през прозореца.

Петерс отвърна с глухо ръмжене. После изкрещя на Ник:

— Тръгвай и ти да търсиш момчето! Аз ще видя дали мога да намеря ключа.

Кале подскочи от ужас. Докато търсеше ключа, Петерс щеше да се озове твърде близо до скривалището му, опасно близо.

Ето това се казва кучешки живот. Всеки миг трябваше да си готов да преодолееш нови опасности. Кале беше свикнал да мисли и действа бързо. Той чу как Ник изтича навън, а Петерс заключи вратата. В същия миг той напусна своето убежище колкото се може по-бързо, изпълзя и се скри зад ъгъла на бунгалото. А когато Петерс приближи задната стена, Кале се промъкна безшумно от другата страна, към входа, от който Петерс малко преди това бе излязъл. Той видя гърба на Ник, който се отдалечаваше тичешком и изчезна в гората. Тогава извади ключа от джоба на панталона си и за невъобразима изненада на Ева-Лота и Андерс влезе през вратата, през която няколко секунди по-рано те бяха видели да изчезват Петерс и Ник.

— Само да си казал нещо — предупреди Ева-Лота тихо Расмус, защото той сякаш имаше намерение да направи изявление във връзка с неочакваното завръщане на Кале.

— Че кога съм казвал нещо — обиди се Расмус. — Но ако Кале…

— Шшшт — изшептя Андерс и посочи с пръст към Петерс, който тършуваше отзад под самия прозорец и не криеше яда си, че не намира ключа.

— Ева-Лота, запей нещо — прошепна Кале, — за да не чуе Петерс как заключвам вратата.

И Ева-Лота застана пред прозореца и запя с пълно гърло:

— Не си мисли, че съм се загубила, о, не, съвсем не, о, нееее.

Петерс никак не й се зарадва.

— Затваряй си устата! — изкрещя той и продължи да търси.

Той ровеше с пръчка в тревата под прозореца и тъпчеше с крака цъфналите клони на храстите. Но така и не намери ключа. Можеха да го чуят как проклина тихо. После той се отказа от търсенето и изчезна някъде. Дали щеше да си тръгне, или щеше да се върне при тях и да открие Кале? Те се ослушваха толкова напрегнато, че ушите им заприличаха на фунии за грамофон. Слушаха и се надяваха… и внезапно чуха стъпките на Петерс пред вратата. Той се връщаше! Те се спогледаха, напълно съсипани, напълно пребледнели, напълно неспособни да измислят нещо.

Кале първи си върна самообладанието. С един скок той изчезна зад голямата завеса, която скриваше къта за миене. В същия миг вратата се отвори и вътре влезе Петерс.

Ева-Лота застина на мястото си и затвори очи. Нека изчезне оттук, молеше се тя, нека се махне оттук, или аз няма да го преживея… и дано Расмус не реши да казва пак нещо…

— Ще ви дръпна един бой при първа възможност — закани се Петерс. — Такъв бой, че ще хвърчи перушина. Но като се върна. И ако дотогава не стоите мирно тук, ще изядете още толкова бой. Разбрахте ли ме?

— Да, хиляди благодарности — отговори Андерс.

Расмус се изкиска. Той изобщо не чу какво каза Петерс. Беше обзет от една-единствена мисъл — че Кале е скрит зад завесата! Беше по-хубаво дори от игра на криеница! Ева-Лота наблюдаваше с ужас лицето му. Мълчи, Расмус, мълчи, заклеваше го тя наум. Но Расмус явно не чуваше вътрешната й молитва. Той се кискаше злокобно.

— Ти какво се смееш там? — попита го заядливо Петерс.

Расмус го погледна доволно и загадъчно.

— Никога не би се сетил… — започна той.

— На този остров има страшно много боровинки! — извика Андерс с хрипкав, прегракнал глас. Щеше му се да каже нещо по-умно, но за беда в този миг на крайно напрежение не му хрумна нищо друго.

Петерс го изгледа с отвращение.

— Това някаква шега ли е? — попита той. — В такъв случай можеш да си я спестиш.

— Ха-ха, господин Петерс — продължи Расмус невъзмутимо, — ти не знаеш кой…

— Страшно обичам боровинки! — изкрещя Андерс още по-високо.

Петерс поклати глава.

— Ти май не си с всичкия си — каза той. — Но както и да е, сега трябва да вървя. Предупреждавам ви още веднъж: дотук с глупостите!

Той тръгна към вратата. Но внезапно се сети нещо.

— Ами да — каза си той полугласно. — Може пък да има ножчета за бръснене в тоалетното шкафче.

Тоалетното шкафче — то беше на стената. Зад завесата!

— Ножчетата за бръснене! — изпищя Ева-Лота. — Ножчетата за бръснене… аз ги… изядох… искам да кажа… изхвърлих ги през прозореца, ами да. И се изплюх върху четката за бръснене.