Астрид Линдгрен - Кале Бломквист по следите на отвлечените

— По дяволите! — викна Ник. — Шефе, вие знаете също тъй добре като мен, че бедното дете няма да се измъкне живо от тази история, и професорът също!

— О, изобщо не е толкова сигурно — отвърна Петерс. — Ако професорът прояви благоразумие… но сега не е време за това.

— По дяволите! — повтори Ник.

Буца заседна в гърлото на Кале. Всичко изглеждаше толкова безнадеждно. Те бяха опитали, наистина бяха опитали, бяха опитали с всички сили да помогнат на Расмус и професора. Но не помогнаха. Тези зли хора спечелиха играта. Бедният, бедният Расмус!

Съвсем отчаян, Кале вървеше в тъмното като се препъваше по неравния склон. Трябваше да се опита да говори с професора. Трябваше да го подготви за самолета, който утре сутринта щеше да се спусне над острова като голяма хищна птица и да сграбчи в ноктите си Расмус. Щеше да се приземи в залива, щом Блом съобщи, че бурята е отминала.

Кале застина на място. Но как предаваше Блом съобщенията? Как, за бога, го правеше! Кале изсвири през зъби. Ами да! Тук някъде трябваше да има радиопредавател! Всички шпиони и бандити, които имат връзка с чужбина, се нуждаят от предавател.

Една дръзка мисъл започна да се оформя в главата на Кале. Радиопредавател, точно от това се нуждаеше той в този миг. О, небеса, но къде беше този предавател? Трябваше да го открие. Може би… може би все пак имаше някаква надежда.

Ето там, Блом беше дошъл от малкото бунгало в подножието на скалата! Едва на няколко крачки. Слаба светлина се процеждаше от прозореца. Кале се разтрепери от вълнение, докато се промъкваше. Той надникна през прозореца. Вътре нямаше никой. Но — чудо на чудесата — радиопредавателят беше там. Да, там беше, в бунгалото.

Кале натисна дръжката на вратата. Не беше заключено — хиляди благодарности, миличък, добричък Блом. С един скок Кале се озова при предавателя и грабна микрофона. Има ли поне един човек в този голям необятен свят, който ще го чуе? Щеше ли да чуе някой отчаяния му призив?

— Помощ! Помощ! — молеше той с тих, треперещ глас. — Помощ! Говори Кале Бломквист. Ако някой ме чува, да се обади веднага на чичо Бьорк… искам да кажа на полицията на Клайнкьопинг и да съобщи да дойдат на Калвьо и да ни спасят… Калвьо е островът, намира се на около петдесет километра югоизточно от Клайнкьопинг — много е спешно, защото ни отвлякоха гангстери. Побързайте и елате, иначе сме загубени. Островът се казва Калвьо и…

Имаше ли някой на този свят, който да слуша точно тази станция? Някой, който в този миг се чуди защо внезапно в ефира настана тишина?

Самият Кале се почуди откъде се появи локомотивът, който го връхлетя, и защо главата му внезапно го заболя така силно. После потъна в черен мрак и вече не се налагаше да се чуди за нищо. С последния мъничък остатък от съзнанието си той чу омразния глас на Петерс:

— Ще те убия! Проклет хлапак! Ник, хайде, занеси го при другите!

— Сега вече трябва да помислим много сериозно — рече Кале и опипа предпазливо огромната подутина на тила си. — По-точно: вие трябва да мислите. Моят нещастен мозък в момента не функционира.

Дойде Ева-Лота с мокра кърпа и я уви около главата на Кале.

— Така — каза тя, — а сега трябва да лежиш мирно и да не се движиш!

Кале нямаше нищо против да си лежи кротко. След мъките през последните четири дни и нощи тялото му блаженстваше в мекото легло. Прекрасно беше, макар и малко глупаво да си лежи, а Ева-Лота да се грижи майчински за него.

— Аз вече размишлявам много сериозно — обади се Андерс. — Седя си и размишлявам дали има някъде човек, когото мразя повече от Петерс, но не се сещам за никого. Дори учителят ни по трудово от миналата година не може да се мери с него. Той беше истинско съкровище в сравнение с Петерс.

— Бедничкият Расмус — въздъхна Ева-Лота.

Тя взе свещника, отиде при Расмус и го освети. Той си спеше в леглото толкова спокоен и доволен, сякаш на този свят не съществуваше зло. На трептящата светлина от свещите прилича на ангелче, мислеше си Ева-Лота. Лицето му беше отслабнало, страните му, засенчени от дългите тъмни мигли, бяха хлътнали, а меката детска устица, която бърбореше толкова глупости, сега беше неописуемо трогателна. Беше толкова малък и безпомощен, че цялото майчинско чувство на Ева-Лота натежа до болка в сърцето й, когато се сети за самолета, който щеше да пристигне утре сутринта.

— Наистина ли не можем да направим нищо? — попита тя обезкуражено.

— О, бих искал да затворя някъде Петерс с една адска машина — процеди Андерс и стисна кръвожадно устни. — Една хубавичка малка адска машина, която да каже „тряс“ — и да приключим с тоя изверг!