Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

— Сега ще приказваме и ще хапнем – рече Ваджуви. – Всичко е наред.

На следващия ден се приготвихме да отпътуваме. За да стигнем до река Кулуене, един от най-големите притоци на Шингу, ни трябваше още по-мощен автомобил, така че след обяда се сбогувахме с нашия шофьор, който изглеждаше облекчен, че може да се прибере у дома си.

— Дано намерите тоя Игрек, дето го търсите – пожела ни.

Наехме камион с каросерия и с гуми като на трактор. Когато се разчу, че камионът се отправя към Шингу, отвсякъде заприиждаха индианци, понесли деца и вързопи, и забързаха да се качат. Всеки път, като си помислех, че каросерията е съвсем пълна, в нея се натикваше още някой и когато рукна следобедният дъжд, поехме на път.

Според картата Кулуене беше само на деветдесет километра разстояние. Но пътят бе по-лош от всеки друг, по който бяхме пътували с Паоло: локвите вода стигаха до вратите на кабината и на моменти камионът с цялата си тежест се накланяше опасно на една страна. Скоростта ни не превишаваше трийсет и пет километра в час, понякога спирахме и връщахме назад, после пак продължавахме. Тук районът също бе обезлесен. На места земята бе горена, тук-там виждах останки от дървета, чиито овъглени клони стърчаха към открилото се небе.

Накрая, когато вече приближавахме реката, се зададе гора. Постепенно дърветата ни обградиха и клоните им образуваха мрежа, покриваща предното стъкло. Шофьорът включи фаровете, чиито светлини подскачаха по терена. След пет часа стигнахме до телена ограда: границата на национален парк „Шингу“. Ваджуви каза, че разстоянието до реката било само километър, а после сме щели да пътуваме с лодка до селото на калапало. Само че скоро камионът затъна в калта и ние бяхме принудени да свалим багажа си временно, за да отнемем от товара, и докато стигнем реката, вече беше тъмно като в рог под сплетените като балдахин корони на дърветата. Ваджуви каза, че ще трябва да изчакаме, преди да прекосим оттатък.

— Прекалено опасно е – каза. – Реката е пълна с дънери и клони. Не бива да проявяваме неуважение към нея.

Комари ме хапеха, разнасяха се звуците на папагали и цикади. Над главите ни някакви създания вдигаха врява.

— Не се бой, това са просто маймуни – успокои ме Паоло.

Повървяхме още малко и стигнахме до колиба. Ваджуви бутна вратата и тя се отвори със скърцане. Въведе ни вътре и се помота известно време, докато запали свещ. Тя освети малка стая с таван от гофрирана ламарина и пръстен под. По средата стърчеше дървен прът и Ваджуви помогна на мен и Паоло да опънем хамаците си. Макар дрехите ми още да бяха влажни от пот и кал след пътуването, легнах, като се опитах да заслоня лицето си от комари. След известно време свещта угасна и аз се полюшвах леко в мрака, вслушан в песента на цикадите и звуците, издавани от маймуните.

Унесох се в лека дрямка, но се събудих внезапно, когато почувствах нещо до ухото си. Отворих стреснато очи: пет голи момчета с лъкове и стрели ме гледаха втренчено. Като видяха, че се размърдах, се разсмяха и избягаха.

Надигнах се. Паоло и Ваджуви стояха край огън от дърва и кипваха вода.

— Колко е часът? – попитах.

— Пет и половина – отговори Паоло. Подаде ми кракерси и тенекиено канче, пълно с кафе. – Още ни чака дълъг път – каза. – Трябва да хапнеш нещо.

Закусихме набързо и излязохме навън. На дневна светлина видях, че сме в малко селище край река Кулуене. На брега имаше две плоскодънни алуминиеви лодки, в които натоварихме нещата си. Всяка лодка беше около четири метра дълга и имаше извънбордов мотор – изобретение, дошло в региона на Шингу едва през последните години.

С Паоло се качихме в едната лодка заедно с водач калапало, а Ваджуви и семейството му пътуваха в другата. Двете лодки се движеха редом срещу течението. Далеч на север имаше бързеи и водопади, но тук водата беше спокойна и маслиненозелена. По бреговете растяха дървета с приведени като старци клони, чиито листа допираха повърхността на реката. След няколко часа лодките спряха край брега. Ваджуви ни каза да си вземем багажа и го последвахме по къса пътека. Спря и размаха гордо ръка пред себе си.

— Калапало – обяви.

Стояхме на ръба на кръгъл площад с обиколка повече от сто метра, осеян с къщи, много подобни на онези, описвани от старицата в пост Бакари. Напомняха преобърнати корпуси на кораби и изглеждаха по-скоро изтъкани, отколкото построени от листа и дърво. Външните фасади бяха покрити с тръстика, с изключение на вратите отпред и отзад – и двете твърде ниски, както ми обясниха, с цел да държат настрани лошите духове.