Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

През 1946 година се появява още едно сведение, че тримата изследователи са живи в района на Шингу. Този път се твърди, че Фосет е едновременно „пленник и вожд на индианците“. Нина е убедена, че наградата й най-сетне е дошла. Заявява, че ще поведе експедиция да ги спаси, „та макар това да ми докара смъртта!“. Информацията обаче се оказва поредната измислица.

През 1950 година Нина настоява, че никак не би се изненадала, ако изследователите влязат всеки момент през вратата – мъжът й вече би трябвало да е на осемдесет и две, а синът й на четийресет и седем. Но през април 1951 година Орландо Виляс Боас, правителствен чиновник, уважаван заради защитата му на индианците от басейна на Амазонка, съобщава за признание от калапало, че членове на племето им са убили тримата изследователи. Нещо повече, Виляс Боас обявява, че разполага с доказателство: костите на полковник Фосет.

— Вождът на Калапало ще се срещне с нас – предаде ми Паоло радиосъобщение, получено от джунглата. Преговорите, както каза, щели да се проведат недалеч от пост Бакаири, в Канарана, малък пограничен град на южната граница на националния парк „Шингу“. Когато пристигнахме във въпросната вечер, в града от няколко дни върлуваше епидемия от треска денга и много от телефонните линии не работеха. Също така градът празнуваше двайсет и петата си годишнина с фойерверки, които звучаха като спорадични изстрели. В началото на 80-те години бразилското правителство, като част от продължаващата колонизация на индиански територии, е изпратило самолети, натоварени с каубои – много от тях с германски произход, – за да заселят отдалечения район. Въпреки че градът беше запуснат, улиците бяха смайващо широки, същински магистрали. Едва когато видях снимка на гост, паркиращ самолета си пред местен хотел, разбрах причината: в продължение на години градът е бил толкова недостъпен, че улиците са служили и за писти. Дори днес, както ми казаха, било възможно самолет да кацне посред пътя, а на главния площад имаше пътнически самолет, май единственият градски паметник.

Ваджуви, вождът на калапало, се появи в хотела ни, придружен от двама мъже. Имаше загоряло лице с дълбоки бръчки и на вид беше малко под петдесетгодишен. Като двамата си спътници беше около метър и шейсет и пет на ръст, с мускулести ръце. Косата му беше традиционно подстригана на паница високо над ушите. В поречието на Шингу племената често не си правят труда да се обличат, но за случая Ваджуви беше с памучна тениска с остро деколте и избелели джинси, които му висяха свободно.

Когато се представихме и аз обясних защо искам да посетя Шингу, Ваджуви ме попита:

— От семейството на полковника ли сте?

Свикнал бях с този въпрос, макар този път той да беше натоварен с повече подтекст: калапало бяха обвинени, че са убили Фосет, акт, който би могъл да изисква отмъщение от страна на семейството. Когато обясних, че съм репортер, Ваджуви стана по-отзивчив.

— Ще ви кажа истината за костите – обеща. После добави, че селото иска сумата от пет хиляди долара.

Обясних, че нямам такива пари, и се опитах да изтъкна добродетелите на културния обмен.

Единият представител на калапало ме приближи и заяви:

— Духовете ми казаха, че ще дойдеш и че си богат.

Другият добави:

— Виждал съм снимки на градовете ви. Имате много коли. Трябва да ни дадеш кола.

Един от индианците излезе от хотела и след малко се върна с още трима калапало. На всеки няколко минути прииждаше по още някой и скоро помещението се напълни с петнайсетина мъже, някои възрастни, други млади и всичките заобиколиха мен и Паоло.

— Откъде надойдоха? – попитах Паоло.

— Не знам – отвърна ми той.

Ваджуви остави другите да се разправят и да се скупчват наоколо ни. В хода на преговорите мнозина калапало станаха враждебни. Упражниха ми преса и ме нарекоха лъжец. Накрая Ваджуви се изправи и каза:

— Говори с твоя вожд в Съединените щати и след няколко часа пак ще приказваме.

Той излезе от фоайето, а членовете на племето му го последваха.

— Не се тревожи – каза ми Паоло. – Те ни притискат, в отговор и ние ще ги притиснем. Така стават нещата.

Качих се обезкуражен в стаята си. Два часа по-късно Паоло ми се обади по хотелския телефон.

— Моля те, слез долу – каза ми. – Струва ми се, че постигнах някакво споразумение.

Ваджуви и другите калапало стояха до входа. Паоло ми съобщи, че Ваджуви се съгласил да ни отведе в националния парк „Шингу“, ако платим за транспорта и за провизии на стойност няколкостотин долара. Стиснах ръката на вожда и преди да се усетя, хората му ме потупваха по раменете и питаха за семейството ми, сякаш се срещахме за пръв път.