Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

— Това е по средата на река Кулуене – отбеляза Ваджуви. – Цялата вода оттам тече през парка и влиза в нашата територия.

Ваните, който бе обзет от нарастващо вълнение, като че не чу вожда. Продължи да говори:

— Човек от управата на Мато Гросо дойде в Шингу и ни каза: „Не се тревожете. Язовирът няма да ви навреди“. Предложи на всеки от нас пари. Един от вождовете на друго племе взе парите и сега племената се карат помежду си. За мен парите нищо не значат. Тази река е тук от хиляди години. Ние не живеем вечно, но реката да. Богът Тауги е създал реката. Тя ни дава храната ни, лековете ни. Ние нямаме кладенец. Пием вода направо от реката. Как ще живеем без нея?

Ваджуви каза:

— Ако те успеят, реката ще изчезне, а с нея и народът ни.

Нашето издирване на Фосет и града Z внезапно вече изглеждаше тривиално. Още едно племе беше на ръба на отмирането. Но по-късно същата вечер, след като се бяхме къпали в реката, Ваджуви каза, че има нещо, което трябва да каже на мен и Паоло за англичаните. Обеща на следващия ден да ни отведе с лодка до мястото, където са били открити костите. Преди да си легне, добави:

— Има неща за англичаните, които само хората калапало знаят.

На следващата сутрин, докато се приготвяхме да тръгнем, едно от момичетата в къщата ни свали парче плат от голям предмет в ъгъла на стаята до набор от маски. Отдолу имаше телевизор, който работеше с електричество от единствения генератор на селото.

Момичето завъртя копче, седна на пръстения под и загледа анимационно филмче за птица, подобна на Уди Кълвача. Само след минута още двайсетина деца и няколко възрастни от селото се скупчиха около телевизора.

Ваджуви дойде да ни повика, а аз го попитах откога има телевизор.

— Само от няколко години – отговори ми. – Отначало всички го зяпаха като в транс. Но сега аз контролирам генератора и им давам да гледат само по няколко часа седмично.

Няколко от мъжете, които гледаха телевизия, взеха лъковете и стрелите си и тръгнаха на лов. Аз и Паоло последвахме Ваджуви и един от синовете му, петгодишно момче, към реката.

— Реших сами да уловим обяда си, както го правим ние, калапало – съобщи Ваджуви.

Качихме се в една от моторните лодки и се отправихме нагоре по течението. Леката мъгла, която покриваше гората, бавно се разсея с изгряването на слънцето. Реката, тъмна и кална, на места толкова се стесняваше, че клоните на дърветата надвисваха над главите ни като мостове. Накрая влязохме в заливче, покрито от плаващи листа.

— Зелената лагуна – осветли ни Ваджуви.

Спря мотора и лодката бавно се плъзна по водата. Рибарки с жълти човки хвърчаха сред шипковите храсти и кедровите дървета, лястовици летяха на зигзаг над лагуната като проблясващи бели петна върху зеленото одеяло. Двойка папагали шумно закрещяха, а на брега стоеше елен, застинал като водата. Малък кайман се показа на брега.

— В джунглата човек винаги трябва да е предпазлив – обясни Ваджуви. – Вслушвам се в сънищата си. Ако съм имал сън за опасност, оставам си в селото. На белите им се случват много злополуки, защото не вярват на сънищата си.

Шингуано са прочути с това, че ловят риба с лъкове и стрели. Телата им са изпънати като струни на носа на кануто – поза, която Джак и Рали развълнувано са запечатали с фотоапарат и са изпратили образите на Музея на американските индианци. Само че Ваджуви и синът му извадиха въдици и поставиха стръв на кукичките. Метнаха кордите над главите си като ласо и пратиха кукичките в центъра на лагуната.

Докато Ваджуви притегляше кордата си, посочи към брега и каза:

— Ето там нагоре е мястото, където бяха изровени костите. Но не бяха костите на Фосет, а на дядо ми.

— На дядо ти? – смаях се.

— Да. Казваше се Мугика. Вече беше умрял, когато Орландо Виляс Боас взе да разпитва за Фосет. Орландо искаше да ни защити от белите хора, които прииждаха, и каза на калапало: „Ако намерите висок скелет, ще дам на всеки от вас пушка“. Дядо ми беше един от най-високите хора в селото. Затова няколко души решиха да изкопаят костите му, да ги погребат тук, край лагуната, и да казваме, че са на Фосет.

Докато говореше, кордата на сина му се опъна. Той му помогна да я навие и от водата изскочи сребристобяла риба, като се мяташе лудешки на куката. Наведох се да я видя по-добре, но Ваджуви ме избута да не преча и взе да я налага с пръчка.

— Пираня – каза.

Погледнах към рибата с ниско разположената й челюст, просната върху алуминиевото дъно на лодката. Ваджуви разтвори устата й с нож и се показаха сключените й остри зъби – зъби, които някога индианците използвали, за да остъргват плътта си при ритуали за пречистване. След като откачи кукичката, продължи да разказва.