Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

— Баща ми Таджуи беше заминал по това време и страшно се разгневи, като научи какво са направили хората ни. Но костите вече бяха отнесени.

И други сведения потвърждаваха тази история. Както Брайън Фосет отбелязва навремето, мнозина калапало предлагат противоречащи си версии за това как са убити изследователите: някои твърдят, че с тояги, други – че били простреляни със стрели от разстояние. Освен това калапало настояват, че Фосет бил убит, защото не донесъл никакви дарове и зашлевил момченце, а това е в пълен разрез с характера на Фосет, известен с неизменно благото си отношение към индианците. И още нещо по-съществено: бях открил вътрешен доклад в архивите на Кралския институт по антропология в Лондон, където бяха изследвани костите. Той гласеше:

„Горната челюст дава най-красноречивото доказателство, че тези човешки останки не принадлежат на полковник Фосет, от когото за щастие разполагаме с изкуствено горно чене, налично за сравнение. Знае се, че полковник Фосет е бил висок сто осемдесет и седем сантиметра. Ръстът на мъжа, чиито останки са донесени в Англия, е бил около сто и седемдесет сантиметра.“

— Иска ми се да си получа костите обратно и да ги погреба където им е мястото – каза Ваджуви.

След като наловиха половин дузина пирани, приближихме се към брега. Ваджуви събра съчки и запали огън. Без да одере пираните, ги постави върху дървата, изпече ги от едната страна, после от другата. После постави загорялата риба върху подложка от листа и измъкна няколко парчета от костта. Уви рибата в бейджу, подобна на палачинка питка, направена от брашно от маниока, и подаде сандвич на всеки от нас. Докато ядяхме, той заговори:

— Ще ти разкажа какво ми разправиха родителите ми за истинската съдба на англичаните. Вярно е, че са били тук. Били трима и никой не знаел кои са и защо са дошли. Нямали добичета, носели товара си на гръб. Главният между тях бил възрастен, другите двама били млади. Били гладни и уморени от дългото ходене и хората от селото ги нахранили с риба и бейджу. В замяна на гостоприемството англичаните им дали кукички за въдици, каквито никой не бил виждал дотогава. И ножове. Накрая старият човек казал: „Вече трябва да тръгваме“. Нашите хора попитали: „Накъде ще вървите?“. А те отвърнали: „Нататък, на изток“. Нашите предупредили: „Натам никой не ходи. Това е територия на опасни индианци. Ще ви убият“. Но старият си държал на своето. И тръгнали в тази посока. – Ваджуви посочи на изток и поклати глава. – В онези дни никой не припарвал нататък – каза.

Разказа как в продължение на няколко дни калапало виждали пушек над дърветата – от лагерния огън на Фосет, – но на петия ден изчезнал. Калапало се притеснили, че нещо им се е случило, и група се опитала да открие лагера им. Но от англичаните нямало следа.

Впоследствие научих, че споделеното от родителите му с него е било устен разказ, предаван от поколение на поколение със забележителна последователност. През 1931 година Винченцо Петруло, антрополог от музея към Университета на Пенсилвания във Филаделфия и един от първите бели хора, влезли в Шингу, твърди, че е чул подобен разказ, но сред всички сензационни версии малцина му обръщат внимание. Петдесет години по-късно Елен Басо, антрополог от Университета на Аризона, записва по-подробна версия от индианец калапало на име Камбе, който бил момче, когато Фосет и групата му пристигнали в селото. Тя превежда разказа му директно от езика калапало, като запазва епическите ритми на устните предания на племето:

„Един от тях остана сам.

Пееше и си акомпанираше на музикален инструмент.

Музикалният му инструмент правеше ето така... така.

Той пееше ли, пееше.

Преметна ръка около мен ето така.

Докато той свиреше, гледахме християните.

Той свиреше.

Бяхме с татко и другите.

После той каза „Аз трябва да вървя“.“

Камбе разказва също как виждали дима от огъня им:

„Ето го огъня на християните, казахме си един на друг.

Видяхме го, щом слънцето залезе.

На другия ден по залез пак видяхме огъня.

На другия ден – пак, само малко пушек се вдигна в небето.

И в един ден огъня вече го нямаше...

Огънят на англичаните вече не беше жив, сякаш беше загасен.

Колко жалко. Защо той толкова настояваше да заминат?“

Когато Ваджуви завърши своята версия на устното предание, каза:

— Хората винаги говорят, че калапало са убили англичаните. Но не сме го сторили. Опитали сме се да ги спасим.