Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

— Пещерата е в онези планини – каза бразилският бизнесмен. – Там Фосет е слязъл в подземния град и е още жив.

Преди с Паоло да се отправим в джунглата, бяхме спрели в Бара до Гарсас, град близо до планината Ронкадор в североизточния ъгъл на Мато Гросо. От много бразилци бяхме чули, че през последните няколко десетилетия в областта се появили религиозни култове, въздигащи Фосет като божество. Вярвали, че Фосет е влязъл в мрежа от подземни тунели и е открил, че Z е портал към друга реалност. Въпреки че Брайън Фосет беше скрил чудатите писания на баща си в края на живота му, мистиците се бяха вкопчили в малкото загадъчни отправки на Фосет в списания от рода на „Окулт Ривю“ относно търсенето му на „съкровищата на невидимия свят“. Тези писания, заедно с изчезването на Фосет и всички провалили се усилия през годините да бъде открит, подклаждат идеята, че някак той се е изтръгнал от законите на физиката.

Една секта, наричаща се „Магическо ядро“, е основана през 1968 година от мъж на име Удо Лукнер, който нарича себе си Върховен жрец на Ронкадор, носи дълга бяла роба и цилиндър със Звездата на Давид. През 70-те години много бразилци и европейци, включително праплеменникът на Фосет, се присъединяват към „Магическо ядро“ с надежда да открият този портал. Лукнер създава религиозно селище край планината Ронкадор, където на семействата е забранено да ядат месо и да носят бижута. Лукнер предсказва, че краят на света ще настъпи през 1982 година и хората трябва да са подготвени да се спуснат в кухата земя. Само че когато планетата продължава да си съществува, „Магическо ядро“ постепенно се разпада.

Но в планината Ронкадор продължават да идват мистици в търсене на Отвъдния свят. Един от тях беше бразилският бизнесмен, когото срещнахме с Паоло в малкия град. Нисък и закръглен, на възраст малко под петдесет, той ни каза, че бил в неведение относно житейската си цел, преди да се срещне с екстрасенс, който му дал знания за спиритуализма и подземния портал. Сподели, че сега се тренирал, за да се пречисти с надеждата накрая да се спусне долу.

Учудващото бе, че и други извършваха подобна подготовка. През 2005 година гръцки изследовател е обявил плановете си в интернет сайт – „Великият уебсайт на Пърси Харисън Фосет“, който изисква секретен код за достъп – за експедиция, която да открие „същия портал или входа към Царството, през който полковник Фосет е влязъл през 1925 година“. Експедицията, която все още не се е състояла, предвижда включване на водачи екстрасенси и е наречена „Експедиция без връщане към Духовния свят, в който вярата отсъства“. Тя обещава на участниците, че повече няма да бъдат човеци, а „създания от друго измерение, което означава, че никога няма да умрем, никога няма да боледуваме, никога няма да остаряваме“. Във време, когато неопознатите места в света изчезват, тези хора си създават свой собствен въображаем вечен пейзаж.

Преди да тръгнем с Паоло, бизнесменът ни предупреди:

— Никога няма да откриете Z, докато го търсите в този свят.

Скоро след срещата ни с племето калапало за пръв път се замислих за прекратяване на издирването си. И двамата с Паоло бяхме уморени, нахапани от комари и бяхме започнали да се караме. Освен това ме бе нападнало тежко стомашно страдание, най-вероятно паразит. Една сутрин се измъкнах от селото на калапало със сателитния телефон, който бях взел със себе си. Паоло ме беше посъветвал да не огласявам, че го имам, и аз го понесох в малка чанта в джунглата. Приведен сред листа и увивна растителност, извадих телефона и се опитах да хвана сигнал. След няколко несполучливи опита получих такъв и позвъних у дома.

— Дейвид, ти ли си това? – попита насреща Кира.

— Да. Да, аз съм – отвърнах. – Как си? Как е Закари?

— Не те чувам много добре. Къде си?

Погледнах нагоре към балдахина от клони.

— Нейде в поречието на Шингу.

— Добре ли си?

— Стомахът ми е малко разбъркан, иначе съм добре. Лисвате ми.

— Закари иска да ти каже нещо.

Миг по-късно чух сина си да бърбори неразбираемо.

— Закари, татко е – казах.

— Тати – избъбри той.

— Да, тати.

— Взе да нарича телефона „тати“ – обясни жена ми, като взе отново слушалката. – Кога се прибираш у дома?

— Скоро.

— Не ни е лесно тук.

— Знам. Съжалявам. – Докато говорех, чух някой да приближава. – Трябва да затварям – казах внезапно.

— Какво става?

— Някой идва.

Преди тя да е успяла да отвърне нещо, затворих и пъхнах телефона в чантата. В същия миг се появи млад индианец и аз го последвах обратно до селото. Същата нощ, докато лежах в хамака си, мислех си за онова, което Брайън Фосет е казал за втората си жена след своята експедиция. „Тя имаше само мен – посочва той. – Не беше нужно да възниква подобна ситуация. Аз я избрах по своя воля и съвсем егоистично, като не помислих какво би означавала за нея решимостта ми да преследвам идея докрай.“