Попитах Афукака за ритуала и той ми обясни, че имало фестивал на духовете на рибата.
— Това е начин да общуваме с духовете – каза. – Имаме стотици церемонии и всичките са красиви.
След известно време споменах Фосет. Афукака буквално повтори думите на вожда на калапало.
— Трябва да са ги убили войнствените индианци – рече.
Наистина изглеждаше вероятно някое от по-враждебните племена в региона – суйя, както беше предположил Алойке, или каяпо, или шаванте – да е убило членовете на групата. Нямаше как и тримата да са умрели от глад предвид таланта на Фосет да оцелява в джунглата за продължителни периоди от време. Явно нищо по-конкретно нямаше да науча и внезапно ме обзе примирение.
— Само гората знае всичко – заключи Паоло.
Докато разговаряхме, се появи любопитна фигура. Кожата му беше бяла, макар че на места бе опърлена до алено от слънцето, и имаше сплъстена руса коса. Носеше безформени шорти, нямаше риза и държеше в ръка мачете. Беше Майкъл Хекънбъргър.
— Добрахте се, значи – каза с усмивка, като погледна мокрите ми мръсни дрехи.
Онова, което бях чул, се оказа истина: той беше осиновен от Афукака, който му бе построил колиба до своя дом. Хекънбъргър обясни, че извършвал тук проучвания вече от тринайсет години с кратки прекъсвания. През това време бе препатил едва ли не от всичко – от малария до вирулентни бактерии, от които кожата му се обелила. По едно време тялото му било нападнато от червеи като това на Мъри.
— Доста ужасно беше – призна Хекънбъргър.
Поради разпространената идея, че Амазонка е фалшив рай, повечето археолози отдавна бяха напуснали отдалечения регион на Шингу.
— Приели са, че е археологическа черна дупка – обясни Хекънбъргър, като добави, че Фосет е бил изключението. – Много съм заинтригуван от него и работата му през онзи период – каза. – Бил е наистина легендарна фигура. Всеки, който пристига тук с кану или пеша по време, когато се знае, че някои индианци ще се опитат да... – Той млъкна по средата на изречението.
После каза как е лесно Фосет да бъде отписан като „превъртял чудак“; липсвали са му методологията и инструментите на съвременен археолог и никога не е оспорил аксиомата, че всеки изгубен град в басейна на Амазонка непременно трябва да има европейски корени. Ала макар Фосет да е бил аматьор, продължи той, могъл е да види нещата по-ясно от много професионални учени.
— Искам да ви покажа нещо – съобщи Хекънбъргър в един момент.
Като държеше мачетето пред себе си, поведе мен, Паоло и Афукака в гората, като режеше ластари от клоните, протягащи се напред в борба да уловят слънчевите лъчи. След като вървяхме около километър и половина, стигнахме до място, където гората бе по-рядка. Хекънбъргър посочи към земята с мачетето.
— Виждате ли как почвата е хлътнала? – попита.
И наистина, теренът като че се спускаше в склон, после отново се издигаше, сякаш някой бе изкопал огромен канал.
— Това е защитен ров – обясни. – Отпреди близо деветстотин години.
С Паоло се опитахме да проследим контурите на рова, които се движеха в почти идеален кръг през гората. Хекънбъргър обясни, че първоначално ровът е бил дълбок между четири и пет и половина метра и широк някъде към десет метра. Диаметърът му беше близо километър и половина. Помислих си за дългите дълбоки ровове, изграждани от духа Фици-Фици около селищата.
— Куикуро са знаели за съществуването им, но не са били наясно, че техните предци са ги изградили – каза Хекънбъргър.
Афукака, който беше помагал при разкопките, добави:
— Мислехме, че са дело на духовете.
Хекънбъргър отиде до една квадратна дупка, където беше разкопал част от рова. С Паоло и вожда надникнахме над ръба й. Оголената почва, в контраст с другите части на гората, беше тъмна, почти черна. Чрез радиокарбоново датиране Хекънбъргър бе определил, че изкопът е направен някъде около 1200 година. Посочи с върха на мачетето си към дъното на дупката, където сякаш имаше ров в рова.
— Тук са разположили стената от колове – обясни.
— Стена? – учудих се.
Хекънбъргър се усмихна и продължи:
— Навсякъде из изкопа се забелязват фуниевидни форми на еднакво отстояние. Има само две обяснения. Или в тях са били разположени капани, или нещо е било забито – колове от стволове на дървета например.
Каза, че идеята за капани, в които да попаднат нахлуващите врагове, не е много вероятна, тъй като тогава и самите хора, които ровът е трябвало да предпазва, биха били в опасност. Нещо повече, когато изучавал рова заедно с Афукака, вождът му разправил легенда за куикуро, които избягали от друго село, като прескочили през голяма дървена ограда и ров.
Читать дальше